Сандина се изчерви, но се осмели да прибави:
— Не само че погледна през прозореца, ами натисна и вратата. И казваше нещо.
— Какво казваше?
— Не чух добре — смути се момиченцето.
— Не чула! А защо имаш уши? — изсмя се Ион. — Могла си да свършиш и ти една работа, ама не те бива!
— Млъквай, Ионе — каза сериозно Думитрица, после се обърна към Сандина: — Не приличаше ли на някого от нашите хора?
— Не. И дядо ме питаше.
— Дядо Аксенте казваше, че ако не било толкова късно и ако не се боял да не бъдат отново прерязани жиците, щял да претърси жилищата в стопанството. И… нищо, нищо ли не разбра какво казваше оня до вратата?
— Стори ми се, че каза „отвори“, после… нещо като „момче“ или „тече“…
— Тече, влече, пече… Ха! Ха! Ха! — разсмя се Ион.
Момиченцето се смути. Думитрица погледна смръщено тоя присмехулко, умири го и не попита нищо повече.
Емил мълчеше. Той беше бледо, високо и слабичко момче с кестеняви коси, вчесани назад, с черни спокойни очи. И очите на Ион бяха черни, но блестящи, живи и шеговити. Ион беше винаги готов да се спусне да тича, да се катери по дърветата, да се боричка, да се присмива на всички. Сандина се боеше от него. За разлика от Ион Емил беше винаги замислен, винаги с книга под мишница и винаги говореше кротко и спокойно. Той мълчеше. Дори и в училищната лаборатория, дето прекарваше цялото си свободно време и се чувствуваше като у дома си, мълчеше и когато придружаваше баща си из конюшните. Кожата му беше бяла, мъчно загаряше от слънцето, затова момчетата лесно му измислиха прякора Госпожицата.
По едно време той запита Думитрица:
— Накрая откри ли се нещо?
— Още не.
— Мъчно е да се открадне кон. Всеки има на гърба си клеймо — началната буква на името си и на конюшнята. Дори и кончетата, които не са белязани, как ще ги изведат от двора на стопанството? Въоръжен пазач, ограда от бодлива тел и нощни конегледачи, които отговарят за всяка конюшня поотделно.
— „Покритото мляко котка не го лочи“ — възрази Думитрица. — Не става дума непременно да бъдат откраднати коне. Но знаете ли каква тревога се вдигна? И колко се мъчи татко, докато открие местата, дето беше прекъснато осветлението? После тук са и парите на стопанството, продукти, фураж…
— Аз, ако искам, ще спя в плевнята да пазя сеното — придаде си важност Ион. — А че и Думитрица обича да опи в сеното…
— Да… много пъти съм спал в яслите, с конете… — усмихна се Думитрица. — Преди пет години, когато дядо беше жив, все ходех там. Той беше стар конегледач. Когато дежуреше нощно време, промъквах се и си лягах на някой куп плява. Голяма игра падаше с жребчетата! После застивах, а конете — хруп! Хруп! Хруп! Нито шумът на житните ниви, нито клокоченето на Яломица, нито свиренето на щурците не ми се харесват толкова, както това хрупаме. Ако отново станех малък, приспивната песен няма да гали душата ми така, както това хрупане на конете… И от време на време току се чуе тъничко цвилене на конче и майка му отговаря тихичко, треперливо…
— Днес на обед ще изкарат конете на паша — съобщи Емил. — Така казваше татко. Тревата е порасла достатъчно и те имат нужда да се подвижат на свобода, да потичат. Не им са вече достатъчни зимните боксове за разходка.
— Ще идем ли и ние следобед?… Ура-а-а! — зарадва се Ион, като видя, че Думитрица се съгласява.
— Донеси и лекарската чанта, Емиле — каза Думитрица. — Като препускат първия ден из пасището, някои коне се нараняват, ожулват се. И тъй, и тъй сега баща ти няма помощник. А знаете ли какво? Преди няколко дена пристигнаха радиопредавателни станции за отдела на жребците за разплод. Трябва всички да научим морзовата азбука. Ти, Емиле, я знаеш от лабораторията. Ако татко се съгласи да ни даде един апарат, когато отиваме на ливадата, ще бъде чудесно. Ще можем веднага да съобщаваме за всеки случай, всеки час ще научаваме атмосферните промени, новини… Ти можеш да приемаш и предаваш, нали?
— Ако апаратът е предавател и приемник същевременно, мога.
— Такъв е. — После като се обърна към Сандина: — Ако искаш, ела и ти, Сандино!
Учудено, момиченцето едва можа да отговори. Разбира се, разбира се, ще дойде! Беше готова на всичко. Не вярваше просто на ушите си.
Засегнат в своето честолюбие, Ион направи неприятна гримаса към Сандина и измърмори под носа си. Какво, нима те, момчетата, не могат сами да си вършат всичко? Какво ще дири едно момиче там? Той дори би могъл да вземе скрито един от тия апарати, за които говореше Емил, и да го занесе. А Емил се беше научил от учебника по физика и в лабораторията да издига антени, да лови вълните и си служи с морзовата азбука… Каква нужда имат от Сандина? Но чудно нещо! Думитрица пак я кани:
— Да, ела. Веднъж нашият инженер говореше с татко и му каза: „Рядкост е такъв конегледач като дядо Аксенте! Как обича конете си…“ И ти… нали си негова внучка!
Така че Ион не можеше да се противи. Задоволи се да избърза напред и като се тупна с юмрук в гърдите, заяви:
— Ще наредя аз всичко!
Същия ден следобед конезаводът се изпълни с тропот и вълнение. Конете бяха изведени в падоците, малките дворчета пред всяка конюшня, дето в студено време ги оставяха да се подвижат на свобода няколко часа. Там конете се сприятеляват помежду си или се сърдят един на друг, разхождат се бавно, играят или се усамотяват. Ала шега беше месец май. Дъждът беше престанал, през денк времето беше топло и пасището ги чакаше с буйна и гъста трева, недокосната от никого. Приятното ухание, носено от пролетния полъх, ги караше да душат въздуха, протегнали нетърпеливо шии, да бият с крак, да се въртят из дворчетата като в тесни клетки. Управителят, ветеринарният лекар, зоотехниците, старшите конегледачи, конярите от всички конюшни и край тях всичките деца се въртяха из двора на конефермата. Първото излизане на паша беше събитие, непознато само на малките кончета. Затова те играеха и тичаха насам- натам, неподозиращи нищо. Едва когато конете от всички дворчета бяха събрани в табун и подкарани към портите, кончетата се подплашиха, зацвилиха тъничко и разтревожени затърсиха майките си. Яхнали коне, табунджиите заобиколиха табуна. Едни от тях излязоха напред, за да насочат конете към гората, и, разбира се, да бдят да не се загуби някой по-палав кон.
Конете се притискаха един о друг, бутайки се с муцуните си. Кафявите, дорести и кулести рисаци се смесиха с белите като пяна, алести и врани коне за препускане. Слънчевите лъчи падаха по главите и лъскавите им гърбове, пречупваха се и ослепяваха очите. Приглушеното, едва сдържано цвилене на конете, които познаваха това тръгваме, се сливаше с тътнежа на земята и припрените гласове на хората.
— Дръпнете се, деца! — извика някой и портите се разтвориха.
Предните ездачи се спуснаха в галоп надолу по шосето. Препускаха нарочно бързо, за да минат първи големия мост над река Ситару, да се пръснат оттатък, по ливадата, и да отбележат границата на пашата към гората.
След тях сякаш забушува буря. Като по даден знак конете вдигнаха глави, развяха плавно гриви, изцвилиха силно и се спуснаха напред като лавина. Чу се тропот като от градушка. Освободени, след като минаха скупчени през тортата и през моста, конете се разпръснаха, препускайки лудо надалеч по безкрайното поле, като яростни вълни по морска шир. Едва когато се сблъскаха с неумолимия обръч на табунджиите, вълните се отдръпнаха и заиграха на място подобни на червени пламъци, на блестящи снежни преспи и черни главни, святкащи с неугаснала още жар.
Кобилите с малките кончета бяха задържани назад и тичаха уморено, едно, защото вървяха в крак с малките си рожби, и друго, защото кончетата не разбираха още очарованието на пашата и не бързаха. При все това, когато минаваха моста, намери се едно палавниче, което толкова се изплаши от шума и врявата, а навярно и от реката, че скочи през парапета и се цамбурна в Ситару. Веднага двама от конярите скочиха, нагазиха във водата, както си бяха облечени, извадиха го и го понесоха към стопанството, следвани от майка му, която цвилеше тревожно.
