— Не, не искам да…
Той я блъсна вътре, светна лампите и без да обръща внимание на портретите на стената, я довлече до урната.
— Кристина — промърмори той, после я хвана и я завъртя към снимките на стената. — Нямаш представа колко я обичах. — Погледът му трескаво пробяга по снимките, спирайки се на онези, които му трябваха. — Ето. На балкона, на понито, на карнавала, на яхтата. — Обърна се като обезумял, грабна дневника и го отвори на последната страница. — Годината и датата на смъртта й. Ето откъде си разбрала за сестра ми.
— Не, кълна се! Не знаех нищо за…
— „Преди пет години ние се обичахме. Защо не можем да започнем пак оттам?“ — подигравателно я изимитира Дерек.
— Сериозно говорех.
— О, разбира се!
— Какво стана между нас? — попита го Сиена. — Защо се обърна против мен?
За миг погледът на Дерек се проясни, като че ли изведнъж бе разбрал колко накриво бе тръгнало всичко.
— Кристина! — отвърна той. — Това стана.
С отново потъмнели от гняв очи, той я извлече от стаята.
— Ахмед всеки момент ще пристигне. И най-накрая ще имаш възможност да ми бъдеш полезна за нещо.
7.
Хеликоптерът профуча над билото и долината под тях се ширна чак до възвишенията. Точно в средата й се виждаше имението на Беласар.
— Дано да не объркаме нещо — каза Джеб. — На летището наистина бе рисковано, но тук…
Малоун нагласи микрофона на шлема си.
— Беласар очаква хеликоптерът да се върне с Ахмед. И ето го че се връща.
— Да, но той ще очаква да се обадиш и по радиото преди това. Някаква парола. И чак тогава ще допусне това нещо да се приближи. А ти не знаеш какво да кажеш.
Чейс кимна. Когато бе долетял тук с Беласар сякаш преди сто години, той чу, че пилотът говори с имението, но човекът го бе казал на френски, а Малоун естествено не бе разбрал нищо.
Той започна да настройва различни честоти, докато накрая чу мъжки глас да казва нещо на френски. Въпреки френското им звучене, някои от думите бяха близки до английските и Малоун схвана, че го карат да се легитимира.
Чейс почука няколко пъти по микрофона, после потърка по него лист хартия, промърморвайки някои от думите, които току-що бе чул, опитвайки се да създаде впечатление, че има проблеми с радиото.
После го изключи.
Хеликоптерът наближаваше имението.
— Дано номерът да мине — промърмори Джеб напрегнато. — Щом е търговец на оръжие, долу сигурно има и ракети.
— Вероятно. Но едва ли ще рискува да убие Ахмед, освен ако не прецени, че е абсолютно наложително. Засега не сме направили нищо, за да сметнат, че представляваме заплаха. — Малоун погледна назад към партньора на Джеб и момчетата, които им помагаха. — Готови ли сте?
Напрежението на лицето на Дилън му бе добре познато още от времето, когато излиташе със задача. Погледът му се спря на Ахмед и Потър, които седяха с пребледнели от страх лица, приковани за дръжките.
— Всички стегнати ли са? — попита Чейс.
После рязко разклати лоста. Хеликоптерът моментално се залюля като пиян и се килна встрани.
— Мамка му! — извика Джеб.
Знаеше какво се кани да направи приятелят му, но не бе подготвен, че така реално ще изимитира повреда в уредите за управление.
— Газовите маски! — Малоун хвърли хеликоптера в противоположна посока.
Всеки имаше по една и сега я нахлузи на лицето си.
— Сложете на Потър и на Ахмед — каза Чейс напрегнато.
Той си свали пилотския шлем, сложи си маската и размята хеликоптера така, че всички на земята помислиха, че всеки момент ще се разбие.
— Вратите!
Дилън и останалите ги отвориха.
— Димките!
— Готови!
— Действай!
Двете димки изтропаха на пода в хеликоптера. Тихото им пуф бе последвано от гъсти облаци дим, който за броени секунди изпълни хеликоптера. За миг Малоун се уплаши, че не е преценил правилно, че гъстият дим ще му попречи да овладее нестабилните маневри, които изпълняваше с хеликоптера. Ако театърът се окажеше неубедителен за охраната долу…
Течението през отворените врати поразсея дима — достатъчно, за да му позволи да види имението и да насочва мятащия се наляво и надясно хеликоптер право нататък. Сега по-голямата част от дима се извиваше навън, създавайки впечатление, че на борда наистина има някакъв проблем. Малоун си представи паникьосания глас на радиооператора долу.
Хеликоптерът се въртеше, залиташе и подскачаше. Но през цялото време се приближаваше неотклонно към имението. Вече бе съвсем близо и се различаваше охраната долу. Всички бяха застинали по местата си — по пътеки, сред лехи, край градини, — всички се бяха спрели и гледаха напрегнато нагоре.
На височина около триста метра той зависна над имението, клатушкайки се неудържимо. Някои от пазачите хукнаха да се скрият, страхувайки се, че ще падне върху тях.
— Готови? — викна Малоун назад, без да се обръща.
Дилън отвори един сандък.
С периферното си зрение Чейс мярна как хвърля половинлитрова стъклена банка — от ония, дето се използват в лабораториите. Тя се завъртя във въздуха, ясно видима от всички страни поради белия прах, с който бе пълна. Охраната долу се пръсна да не ги удари, а през това време банката стигна земята и се разби в една от алеите. Малоун си представи с какъв ужас я гледат пазачите, как се вцепеняват от страх от белия облак, надигнал се над нея и духнат от лекия ветрец към тях. Няколко от тях, чието любопитство бе по- голямо от страха им, се приближиха да видят какво е това. Чейс се усмихна вътрешно, като си представи физиономиите им, когато прочетат етикета, залепен здраво за стъклото:
А ако не знаят английски, черепът и костите бяха достатъчно красноречиви.
С бълващ от вратите пушек, Малоун заклатушка хеликоптера над други места в имението. Видя как надолу политат още банки, но насочи вниманието си към тенискорта — мястото, където бе паднала първата от тях. Обгърнати от белия прах, пазачите бягаха колкото им държат краката. Представи си как сдържат дъха си с обезумели от страх очи. Някои от тях викаха предупредително. Тия, които бяха по-далеч, също хукнаха да бягат. Една от банките обаче падна между тях и всеки хукна накъдето му видят очите, само и само да е по-далеч от падналата банка. Друга обаче се разби пред тях.
Пет, шест, седем. Докато криволичеха над имението, долу се разбиха още банки, бълвайки бял прах. Дванадесет, тринадесет, четиринадесет. Замъкът, Манастира, конюшните, плувният басейн, изпитателният полигон — белите миниатюрни експлозии вече бяха навсякъде. Седемнадесет, осемнадесет. Охраната тичаше на всички страни — паниката бе пълна. Някои се метнаха на първите попаднали им коли и панически подкараха към портала.
