4.
Наближавайки хеликоптера, Ахмед сви вежди раздразнено, като видя Потър, седнал вдървено до отворената врата. Никога не бе харесвал вечно намръщения и неодобрителен поглед на тоя тип. Потър дори не си направи труда да му подаде ръка пръв. Типично. „Да пукна, ако пък аз му подам ръка“, помисли си Ахмед.
Тъкмо понечи да се качи, видя двамата механици с работни комбинезони, които извадиха пистолети и ги допряха до тиловете на двамата му телохранители. Едва не припадна. До тях спря ван. Пет секунди по-късно телохранителите му бяха вътре, механиците ги бяха последвали и ванът се отдалечаваше. Всичко стана толкова бързо, че се запита дали не сънува.
— Не можех да те предупредя — обади се Потър и кимна към другите двама механици на задните седалки, насочили пистолетите си към тях.
— Скачай вътре — каза мъжът, който бе посрещнал Ахмед на летището.
Дясната му ръка бе под полите на сакото, готова да измъкне пистолета при най-малка провокация.
— Кои сте вие? Какво ис…
— Млъквай и се качвай!
Почти наблъскан вътре, Ахмед бе претърсен, грубо му закопчаха колана, след което го приковаха с белезници заедно с Потър за една от страничните дръжки. Но колкото и неприятно да беше всичко това, нищо не го бе подготвило за онова, което изпита, щом пилотът се извърна към него, разкривайки подуто от отоци и синини лице, излязло сякаш от нечий кошмар.
— Добре дошли на борда на авиолинии „Разплата“.
5.
— Телохранителите на Потър и Ахмед са заключени с белезници и сега сладко спят морфинов сън във вана — каза Джеб на Малоун, закопчавайки предпазния си колан. — Нашият човек ще ги закара на едно отдалечено място и ще чака да му се обадим.
— И ако след двадесет и четири часа не му се обадим?
— Ще разбере, че всичко е отишло по дяволите, и ще ги пусне да си вървят.
— Да, но нищо няма да отиде по дяволите. — Гласът на Малоун хриптеше от вълнение. — С изключение на Беласар.
Той се свърза с контролната кула, получавайки разрешение за излитане. После щракна един-два ключа. Роторите бавно се завъртяха.
— Когато Беласар ме возеше към имението си, а и по-късно, когато откраднах хеликоптера да избягаме, се чудех какво е това допълнително табло и не можех да разбера за какво служи.
Роторите вече се въртяха по-бързо.
— Мъчех се да разбера за какво е — повиши глас Чейс, за да надвика шума. — Когато хеликоптерът се разби и резервоарът избухна, експлозията бе много по-голяма, отколкото би трябвало. И най-накрая смятам, че ми стана ясно.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— Просто искам да отбележа, че такова нещо би могло да се очаква от един търговец на оръжие. Подгони ни с джипове, които всъщност си бяха малки бронетранспортьори, снабдени с картечници. Защо да не направи същото и с хеликоптерите си, а?
— Искаш да кажеш, че…
— Това чудо е снабдено с подвижно оръжие. Най-обикновен боен хеликоптер.
6.
—
— Не мога вече да си спомня. Искам да си легна малко. Не…
Дерек я удари по лицето.
Тя залитна назад.
— Какво искаш ти — няма никакво значение. Ще правиш това, което ти кажа.
— Не си спомням.
Дерек я зашлеви още по-силно.
— Ти ми обеща никога да не ми причиняваш болка! — извика тя.
— То беше, преди да избягаш с…
— Кристина! Ти й обеща никога повече да не й причиняваш болка… Утре.
— Какво?
— Тя е починала утре.
Дерек я зашлеви за трети път.
— Бързо казвай откъде си научила толкова много неща за…
— Имаше някаква яхта. — Сиена напрегна памет да си спомни още неща от снимката.
Дерек замръзна с ръка във въздуха.
На снимката Кристина бе пищна девойка по бански костюм на борда на някаква яхта, излегнала се на слънцето. Точно над нея имаше закачен спасителен пояс, на който бе написано името на яхтата.
— Яхтата се казваше
— Все купони! Все купони! Кристина не можеше да им се насити! Само да си обърна гърба и… Тя ме предаде… също като теб.
— Това не е никакво предателство! Трябваше да си спасявам живота.
Разяреният поглед на Дерек не се отделяше от нея, после като че ли за миг омекна, сразен от простата й логика.
— Защо трябва да става така? — извика Сиена умолително. — Защо да не започнем отново?
Дерек изпитателно я гледаше.
— Защо не си простим? Преди пет години ние се обичахме. Защо не можем да започнем пак оттам?
Тя пристъпи колебливо към него, протегнала ръка да го докосне.
— Какво още сънува?
— Какво?
— Кажи ми откъде си научила толкова много неща за сестра ми.
Духът на Сиена падна изведнъж като простреляна птица.
— Балконът, понито, карнавала, яхтата, времето и датата на… — Очите на Дерек се разшириха. — Исусе Христе, ти си ги видяла!
— Какво?
— Ти си ги видяла!
— Нямам представа за какво…
Дерек сграбчи ръката, която тя бе протегнала към него, и жестоко я дръпна към вратата. Сиена опита да се съпротивлява, но силата му бе огромна. Той отвори вратата толкова стремително, че тя се блъсна в лавиците зад нея.
— Дерек, не, какво искаш…
Мъжът я повлече по коридора, през вестибюла и нагоре по извитата стълба. Тя се дърпаше отчаяно — при поредното дръпване загуби равновесие и падна на колене. Дерек обаче не спря, дръпна я жестоко и я повлече вече в буквалния смисъл на думата.
Първата площадка.
Втората.
— Спри! — изплака Сиена.
Той продължи да я влачи.
— Къде ме водиш?
Най-горният етаж. Вдигайки я с рязко дръпване на крака, спря пред вратата на неговата спалня, извади ключа от джоба си, отключи вратата и я отвори. Тъмните сенки отвътре мамещо потрепваха.
