полигон.
Не!
Тичаше колкото му държаха краката.
Хеликоптерът се носеше право към него.
Беласар стреля и едва не го уцели.
Във вързаното на торба яке имаше още няколко гранати. Без да спира, едва поемайки си дъх, Чейс бръкна вътре, извади една граната, дръпна шплента, стигна до картечницата и след това хвърли гранатата с всичка сила по посока на хеликоптера. Ситуацията бе отчайващо напечена, за да се притеснява за отхвръкнали шрапнели. Посегна към монтираното на триножник оръжие и от гърдите му се надигна тържествуващ рев, когато видя вкараната в затвора му лента.
Гранатата избухна точно пред хеликоптера — ударната й вълна и разхвърчалите се осколки, зачаткали по стъклото на кабината, разсеяха вниманието на Беласар достатъчно, за да не стреля.
За миг Малоун зърна разкривеното му от ярост лице. Отзад, побъркани от страх, Потър и Ахмед отчаяно дърпаха белезниците и крещяха нещо с изхвръкнали от орбитите очи. Чейс дръпна ръчката на затвора, вкарвайки патрон в цевта, насочи я нагоре и натисна спусъка. Ужасяващата скорост на стрелбата едва не дръпна картечницата от ръцете му. Но въпреки че откатът му се бе сторил невъзможно силен, когато преди няколко месеца Беласар го бе накарал да стреля с нея, сега гневът като че ли му помогна да я овладее. Нещо повече — ритмичните удари, макар и да засилваха болката в израненото му тяло, като че ли я трансформираха в желязна воля да оцелее, помогнаха му да се слее, да стане едно цяло със сеещото смърт оръжие, да го държи непоклатимо в целта и най-важното — да натиска, да натиска спусъка и да не го пуска.
Патроните бяха с подсилен заряд. Връхчетата им се взривяваха при попадение. Беласар толкова се гордееше с тях. Плътният дъжд от куршуми шибна хеликоптера като огнен камшик, буквално го насече на парчета и секунда след това го взриви, пращайки го по дяволите заедно с Беласар, Потър и Ахмед.
Последвалата взривна вълна бе толкова силна, че изтръгна Малоун от картечницата и го просна по гръб. Този път той припадна, но не и преди да види раздробените и горящи парчета метал да се сипят на земята сред дъжд от искри.
Колко време беше в безсъзнание — минута, пет минути — нямаше представа. Когато се съвзе, останките от хеликоптера срещу него още горяха, изпускайки мазен черен дим. Но нямаше време да се радва на победата си. Нещо повече — изобщо не изпитваше чувството, че е победил. Бе жив и бе отмъстил, но не бе спечелил. Надигнал се несигурно на крака, залитайки, той се отправи към Манастира.
—
11.
Времето го бе измамило. Това, което му се бе сторило като петнадесетина минути, се оказа цял час. Когато най-сетне стигна до Манастира, намери Джеб припаднал на стълбите всред локва кръв и с дупка от куршум в ръката.
— Сега аз съм ти длъжник — каза Малоун със задавен глас.
От близкото село, на около двадесет километра оттук, разтревожени от експлозиите и вдигналия се високо в небето пушек, бяха дошли полицай и местният доктор. Докато лекарят обработваше раната на Джеб, селяните от околните ферми, повикани от ченгето по телефона, претърсваха района за оцелели. Трима от хората на Джеб, между тях и Дилън, бяха ранени. Двама бяха убити. Потресен до дъното на душата си, Чейс заслиза по стълбите към камерата, където бе затворена Сиена.
Руснаците бяха там, все още неможещи да проумеят, че Беласар наистина бе използвал оръжието. Пребледнели, двамата продължаваха да се взират през преградата на двете стъкла към Сиена. Малоун застана до тях и с преливаща от мъка душа я загледа как отчаяно дърпа дръжката на вратата, а после вдига поглед към тавана, опитвайки се да намери изход. Отоците по лицето й бяха станали по-ярки. Сърцето му се късаше, като ги гледаше. Но те бяха последното нещо, което би могло да се отрази на красотата й.
— За колко време се развива болестта? — попита той руснака със сведените рамене.
Гледайки в краката си, той отвърна:
— Обикновено за седем до десет дни.
— Обикновено?
— Променихме вируса така, че процесът да се ускори. Но това е само на теория. Никога не сме експериментирали върху хора и не допускахме, че Беласар може да направи такова нещо.
— Колко?
— Три дни.
— Тя знае ли, че е подложена на заразата?
Свеждайки глава още по-ниско, руснакът поклати отрицателно глава.
Малоун с усилие преглътна надигналата се жлъчка. Изпитанията, които бе понесъл в последно време, го бяха изтощили до такава степен, че едва стоеше на крака. Но как се чувстваше той нямаше никакво значение. Извърна се, отиде до телефона на бюрото в съседния офис и набра номера, който му бе дал Беласар.
В камерата зад двойните стъкла Сиена изведнъж изостави опитите си, приближи се бързо до масата, където безмълвно за Малоун звънеше телефонът, и го вдигна.
—
— Тук съм, моето момиче.
— Толкова се притесних! Каза, че идваш и когато не дойде…
— Трябваше да свърша една работа.
— Звучиш малко… — Тя рязко се изправи. — Добре ли си?
— Просто съм уморен. Скапан. Иначе… Искаш ли да чуеш една добра новина?
— Божичко — да.
— Край! Той е мъртъв. Повече няма да се страхуваш от него.
Известно време не последва никаква реакция. Тя като че ли не повярва на ушите си. После по разранените й бузи потекоха сълзи.
Малоун не издържа и стисна очи, борейки се да преглътне надигналата се в гърлото му буца. От желанието да я грабне в прегръдките си го заболя. „Как ли се чувства, затворена в тази камера?“, запита се той, едва сдържайки сълзите си.
— Ела да ме вземеш — задавено изрече тя. — Моля те!
— Не мога. — Едва избута думите от гърлото си. — Още не мога. Трябва да минат пет часа.
— Пет часа? Но защо? Нищо не разбирам.
— Някакъв таймер блокира ключалката. — Той отвори очи. Сиена стоеше права, притиснала слушалката до ухото си, и гледаше напрегнато към вратата. — Няма да мога да я отворя дотогава.
— Таймер? Пет часа?
— Няма да си сама. Ще си говорим така… Сега, след като вече няма от какво да се страхуваш, какво би искала да направиш? Къде искаш да отидеш?
— Какво искам да направя ли? Това е най-лесният отговор. Да прекарам остатъка от живота си с теб.
Буцата в гърлото му заплаши да го задуши.
— Смятай го за изпълнено. А къде?
— Ще кажеш, че съм много банална.
— Едва ли. Дай да чуем.
— Искам да отида там, където са отишли мама и татко за медения си месец.
