— В Сиена? Италия?
— Да.
— В това няма нищо банално.
Когато коридорът се напълни с полицаи, Малоун отказа да прекъсне онова, за което си говореха двамата — мечти, планове, бъдеще, в което за други просто нямаше място… Заключи се отвътре и енергично махаше през стъклото на вратата да го оставят на мира. Отначало те се опитаха да разбият вратата, но руснаците им казаха какво бе станало.
Петте часа минаха.
Един цял живот.
Таймерът разблокира вратата.
Малоун затвори и излезе от офиса. Полицаите отдавна си бяха тръгнали, страхувайки се, че руснаците може да са объркали нещо, че болестта пак може да си остане заразна. Дори и руснаците си бяха тръгнали, разколебани в ефикасността на предохранителните мерки.
В коридора остана само Чейс. Изобщо не се интересуваше дали ще прихване болестта или не. Без Сиена просто не би могъл да живее. Все още не знаейки какво да й каже, той влезе в камерата. Прегърнаха се силно, сякаш не бяха се виждали от години. После се целунаха така, сякаш го правеха за последно.
Епилог
Сиена е разположена на три хълма сред живописните поля на италианската провинция Тоскана. Фасадата на световноизвестната катедрала на града е сложна и изкусно сътворена мозайка от мрамор и розов камък. Градският площад — наклонен като половинка от гигантска мидена черупка и павиран с огнени червеникавокафяви павета, подредени като рибя кост — е обграден отвсякъде със средновековни дворци и административни сгради. По-голямата част от стария град е оцеляла през времето. Древната порта, площадът, тесните, виещи се нагоре-надолу улички и наклонените керемидени покриви карат човек да се върне назад във времето, без да обръща внимание на промъкващите се из уличките коли и мотоциклети, както и на плетеницата от кабели над тях.
Точно такова бе впечатлението и на Джеб, когато спря на тясната уличка пред сива дървена врата и влезе в градината, потънала в разкошна феерия от цветове, рязко контрастиращи с огнения светлокафяв фон на земята, с която бе известен градът. Бе с маратонки, дънки и синя риза с къси ръкави. На рамото му висеше фотоапарат. От време на време разтриваше лявата си ръка, тормозен като че ли от постоянна болка в нея.
Срещу него тръгна възрастен градинар със сламена шапка и покрити с прах работни дрехи.
— Какво мога да направя за вас? — попита го той на италиански.
Джеб, на когото често му се бе случвало да работи в Италия и горе-долу бе понаучил езика, отвърна:
— Търся един американец. Казаха ми, че живеел тук.
— Синьор Малоун?
Джеб си придаде облекчено изражение.
— Да. Отдавна не съм го виждал.
Притесненото изражение на градинаря изведнъж разтревожи Джеб.
— Той е там, където стои винаги.
Белобрадият мъж посочи към една вратичка, зад която се виждаха цъфтящи храсти.
— Grazie.15
Разтривайки отново ръката си, Джеб тръгна по пътеката и заслушан в бръмченето на пчелите из цветята наоколо, отвори вратичката, пристъпвайки в друга градина — с пищна зелена трева, обрамчена по краищата с грижливо подкастрени храсти, и няколко дървета за сянка.
Вляво от себе си той видя мъж с палитра и четка в ръка, дотолкова погълнат от платното, опънато пред него на триножник, че изобщо не чу отварянето на вратата. На платното бе изобразена най-красивата жена, която Джеб бе виждал в живота си.
Моделът му седеше в плетен градински стол на фона на огнения червеникавокафяв град зад гърба й. Джеб си спомняше времето, когато се бе чувствал толкова неловко от красотата й, че му бе много трудно да я гледа в лицето. Приближавайки се, той с усилие потисна желанието си да погледне встрани.
Тя обаче, като го видя, се размърда неспокойно, после изведнъж стана и безшумно хлътна във входа на къщата.
Натъжен от внезапното й изчезване, Малоун се озърна да види кой прекъсва сеанса му.
— Джеб? — премигна той няколко пъти, като че не вярвайки на очите си.
— Как я караш, стари приятелю? Обеща, че ще се обаждаш. И като не го направи, се притесних.
Изненадан от появата на Джеб, Чейс не отговори веднага, сякаш не знаеше какво да каже.
— Да се обаждам ли? О, да, вярно.
— Обаче се замота тук?
— Нещо такова.
— Трудно може да те открие човек — продължи Джеб. — Осланях се само на това, което ми казаха руснаците. Чули как сте си говорели със Сиена, че ще идвате тук.
— Хубав град е това.
— Видях го вече. Ако някога реша да забия кол, ще дойда тук. — Джеб погледна към вратата, в която бе потънала Сиена, после отново насочи вниманието си към Малоун. — Е, как я карате?
Чейс се поколеба.
— Добре. — Помисли малко и добави: — Въпреки всичко.
— Добре изглеждаш.
— Ти също. — Малоун го огледа с любопитство, после погледът му стана сериозен и за първи път заговори направо: — Какво искаш, Джеб?
— Просто да хвърля едно око на стария си приятел и да видя как я кара. Да наваксаме изгубеното време.
Чейс сведе поглед към ръцете си.
— Май съм доста груб.
— А! Това пък откъде го измисли?
Добродушната ирония накара устните на Малоун да потрепнат в усмивка. После лицето му отново стана сериозно.
— Как е ръката?
— Оня шибан куршум е закачил някакъв нерв и сега мускулът потрепва от време на време сам.
— Съжалявам.
— Е, голяма работа!
— Голяма е. Ти направи много за мен. — Малоун хвърли поглед към вратата. — И за двама ни. А работата ти как е?
— Ластър побесня, че съм действал през главата му. Наказа ме да бачкам канцеларска работа, докато реши дали може отново да ми повери оперативна.
— Знам как мразиш канцеларската работа и полудяваш от нея.
— Е, и тя си имаше някои предимства. Даде ми възможност да наблюдавам Ластър по-отблизо.
Малоун сви вежди в недоумение.
— От ума ми нито за миг не излизаше въпросът кой е информаторът на Беласар в Управлението — каза Джеб. — Още от самото начало, когато Ластър много лесно побърза да заключи, че трупът в Ийст Ривър е твоят, ме загризаха някои съмнения. После на бърза ръка отмени спомагателните операции, които бях подготвил, в случай че намериш сгоден момент да измъкнеш Сиена. След това имаше и някои други неща. Например това как ви доведе в конспиративната къща във Вирджиния и как удължи времето на разпитите ви, макар да бе очевидно, че сме измъкнали всичко от вас. После изведнъж Беласар разбра къде сте, както разбра и къде се криете в Мексико, след като казах на Ластър.
Погледът на Малоун се втвърди.
