Прекрасната неподстригана гробищна коса

вече на пътечката сред пясъка и прахта на пода, която води към входа на храма.

Усещаш темето си голо. Инстинктивно се оглеждаш за кипа5. Но след толкова много години не е останала нито една. Изваждаш носната си кърпичка и я слагаш на главата си, отваряш вратата на храма и застиваш от изумление заради гледката, която се разкрива пред очите ти.

Храмът — или това, което трябва да е било храм — е претъпкан с мебели. На стената в дъното е нишата, в която някога е била скрита от завеса тората6. Пред нишата е коленичила съсухрена стара жена със забрадена глава. Тя шепне с протегнати напред ръце, които треперят, сякаш държат нещо.

Най-после успяваш да помръднеш. Напредваш стъпка по стъпка, спираш до нея и с изненада съзираш неуместния предмет, който тя стиска: броеница. По бузите й се стичат сълзи. Макар че си съвсем близо до нея, все още трябва да напрегнеш слух, за да различиш думите, които шепти.

— …освободи ни от злото. Амин.

— Джун Енгъл?

Тя не отговаря, а продължава да прехвърля зърната на броеницата и да се моли.

— Света Дево Марийо… Благословен да е плодът на твоята утроба…

— Джун, казвам се Джейкъб Уайнбърг.

— Моли се за нас, грешните, сега и в часа на нашата смърт.

— Джун, искам да говоря с вас за доктор Адамс. За клиниката.

Пръстите на старата жена стисват още по-здраво броеницата. Тя бавно се извръща и премигва с премрежени от сълзите очи.

— Клиниката?

— Да. И за семейство Гънтър. За Инкубатора.

— Боже, помогни ми. Боже, помогни им. — Тя се олюлява с пребледняло лице.

— Хайде, Джун, ще припаднете, ако продължавате да стоите на колене. Ще ви помогна да се изправите. — Хващаш ужасяващо кокалестите й ръце и внимателно я изправяш на крака. Тя залита. Притискаш крехкото й като черупка тяло към себе си. — Инкубатора. Заради него ли сте тук, Джун? Правите покаяние ли?

— Трийсет сребърника.

— Да. — Гласът ти отеква зловещо. — Мисля, че разбирам. Доктор Адамс и семейство Гънтър са спечелили много пари. А вие спечелихте ли много пари, Джун? Добре ли ви плащаха?

— Трийсет сребърника.

— Разкажете ми за Инкубатора, Джун. Обещавам ви, че ще се почувствате по-добре.

— Бръшлян, роза, изтравниче, ирис.

Сърцето ти се свива от страх, че се е побъркала. Изглежда тя си мисли, че под Инкубатора имаш предвид оранжерия. Не, тя знае много добре… Знае, че Инкубатора няма нищо общо с растенията, а с бебета на неомъжени бременни жени. Или поне трябва да знае, освен ако годините и чувството за вина не са засегнали ума и паметта й. Явно асоциацията й е съвсем първична.

— Виолета, лилия, маргарита, папрат — мърмори тя.

Усещаш стягане в гърдите, като осъзнаваш, че думите й имат реален смисъл в контекста на… Те може да са…

— Това имена ли са, Джун? Казвате ми, че жените в пансиона са се наричали с имена на растения и цветя?

— Орвал Гънтър ги измисляше. За анонимност — проплаква старата жена. — „Никой не ще знае кои са били в действителност. Биха могли да скрият срама си и да предпазят своята самоличност.“

— Но как научаваха те за Инкубатора?

— Чрез обяви. — Джун потърква очи със сбръчканите си ръце. — В окръжните вестници. Колоните за лични съобщения.

— Обяви? Но това е било голям риск. Полицията е можела да заподозре нещо.

– Не. Не и Орвал. Той никога не поемаше рискове. Беше хитър. Много хитър. Единственото, което предлагаше, бе почивен дом за неомъжени бременни жени. „Чувствате се самотни — пишеше в обявата. — Нуждаете се от квалифициран персонал, който да ви помогне да родите в абсолютна дискретност? Не се задават никакви въпроси. Гарантираме, че ще ви освободим от вашата несигурност. Позволете ни да ви помогнем да се отървете от вашия товар.“ Боже мой, тези жени разбираха за какво всъщност се отнасяше обявата. Стотици идваха тук.

Тялото на Джун се тресе в прегръдките ти. Сълзите й проникват през сакото ти — студени като носения от вятъра дъжд, който се процежда през покрива.

— Тези жени получаваха ли някакви пари за бебетата си, които даваха на непознати?

— Да получават? Тъкмо обратното. Те плащаха! — Старата жена се наежва, слабичките й ръце придобиват неочаквана сила, като се отблъсква от теб. — Орвал, този кучи… Той искаше да му плащат за стаята и храната. Петстотин долара!

Колената й се подвиват.

Отново я сграбчваш.

— Петстотин? А семейните двойки, които вземаха бебетата? Колко искаше Гънтър от тях?

— Понякога стигаше до десет хиляди долара.

Ръцете ти, с които я държиш, се разтреперват. Десет хиляди долара? По време на Депресията? Стотици бременни жени? Доктор Адамс Младши не беше преувеличил. Семейство Гънтър бяха натрупали цяло състояние.

— А жената на Орвал беше по-лоша и от него. Пресвета Дево! Тя беше чудовище! Единственото, което я интересуваше, бе… Бременните жени не бяха от значение! Бебетата също. Само парите бяха от значение.

— Но щом сте мислила, че са чудовища… Джун, защо сте им помагала?

Тя стисна броеницата.

— Трийсет сребърника. Света Богородице, майко на… Бръшлян, Роза, Изтравниче, Ирис, Виолета, Лилия, Маргарита, Папрат.

Принуждаваш я да те погледне.

–Казах ви, че името ми е Джейкъб Уайнбърг. Но може да не съм… Мисля, че майка ми се е казвала Мери Дънкан. Мисля, че съм роден тук. През 1938. Познавали ли сте някога жена, която…

Джун се разридава.

— Мери Дънкан? Ако е била отседнала в пансиона на семейство Гънтър, тя няма да е използвала истинското си име. Толкова много жени! Може да са я наричали Орхидея или Теменуга. Кой би могъл да каже?

— Тя е носела близнаци. Подписала е декларация да даде и двете деца. Спомняте ли си жена, която…

— Близнаци? Няколко жени имаха близнаци. Двамата Гънтър, проклети да са, бяха във възторг. Двайсет вместо десет хиляди долара.

— Но родителите ми… — Думите се забиват като игли в устата ти. — …са взели само мен. Практика ли е било бездетните семейства да разделят близнаци?

— Пари! — Джун се свива. — Всичко зависеше от това колко пари можеха да платят. Понякога близнаците се разделяха. Няма начин да се знае къде е отивало другото дете.

— Но нямаше ли някакъв архив?

— Гънтър бяха умни. Те никога не пазеха документи. В случай че полицията… И после пожарът… Дори и да е имало документи, секретни книжа, огънят ги е…

Усещаш тежест в стомаха си. Независимо, че гориш от нетърпение да получиш отговори, осъзнаваш, че