Прекрасната неподстригана гробищна коса

си стигнал до задънена улица.

Тогава Джун измърморва нещо, което едва чуваш, но и малкото, което си доловил, те шокира.

— Какво? Не… Джун, моля ви, кажете го отново.

— Трийсет сребърника. Затова аз… Каква цена заплатих. Седем мъртвородени деца.

— Ваши ли?

— Мислех, че с парите, които ми плащаха семейство Гънтър, двамата със съпруга ми ще можем да отгледаме децата си в разкош, да им дадем всички възможности, да ги изпратим в медицинско училище или… Боже, помогни ми, онова, което направих за Гънтър, прокле утробата ми. Направи ме по-лоша от ялова жена. Обрече ме да нося мъртви бебета. Това е моето наказание. То ме накара да страдам. Точно като…

— майките, които са давали своите деца и после навярно са съжалявали?

— Не! Като…

От следващото, което чуваш, ти се повдига. Черен пазар за осиновяване, бе казал на шериф Китрик. Но аз не смятам, че това е цялата история. Имам ужасното чувство, че има нещо повече, нещо по-лошо, макар да не съм сигурен какво е то.

Сега си сигурен какво е това по-лошо нещо и разкритието те кара да изкрещиш неистово.

— Покажете ми, Джун — успяваш да кажеш. — Заведете ме. Обещавам, че това ще бъде вашето избавление. — Опитваш се да си спомниш какво знаеш за католицизма. — Нуждаете се от изповед, след това съвестта ви ще намери покой.

— Аз никога няма да намеря покой.

— Грешите, Джун. Ще намерите. Пазили сте тайната си твърде дълго. Тя ви гризе отвътре. Трябва да се освободите от отровата. След толкова много години молитвите ви тук в синагогата, са достатъчни. Достатъчно сте страдала. Сега се нуждаете от опрощение.

— Мислите, че ако отида там… — Старата жена потреперва.

— И се помолите за последен път. Да. Моля ви. Покажете ми. Най-накрая мъчението ви ще свърши.

— Толкова отдавна! Не съм ходила там от…

— 1941? Точно това имам предвид, Джун. Време е. Най-после времето настъпи.

Под бурните пориви на вятъра и ледения дъжд съпровождаш старата жена от изпълнената с призрачни сенки синагога до уютната топлина на колата ти. Толкова си ядосан, че не си правиш труда да караш по околния път. Изобщо не те е грижа дали шериф Китрик ще те види да минаваш покрай бара. Истината е, че почти ти се иска това да се случи. Завиваш наляво по изровения път, който води извън града и вече не друса като преди, тъй като се е разкалял от дъжда. Когато достигаш крайбрежната магистрала, отново успокояваш Джун и я питаш накъде да продължиш.

— Беше толкова отдавна. Аз не… Да. Завийте надясно — казва тя. След половин миля разтреперана добавя: — Сега наляво. Нагоре по този кален път. Мислите ли, че ще можете?

— Да форсирам колата през калта до върха? Ако се наложи, ще изляза и ще бутам. А ако и това не свърши работа, ще вървим пеша. С божията помощ ще ви занеса на ръце. Ако затъна до колене, ще пълзя.

Превключваш на първа, подаваш газ и вземаш на един дъх разстоянието до върха на хълма, леко спираш, като с присвити очи се взираш през дъжда към неочаквано появилата се морава. Дори и в началото на октомври тревата е свежа. Това е чудно и страшно. Знаейки нейната тайна, внезапно в ума ти изникват стихове от поема, която си учил в колежа, когато беше млад и невинен. „Песен за мен“ от Уолт Уитман.

Едно дете ме попита: „Какво е тревата?“,
поднасяйки ми пълните си с нея шепи.
Но отговор как бих могъл да дам,
когато сам от него повече не знам.
Навярно знаме е на моите наклонности.

Излизаш от колата. Заобикаляш отпред, без да обръщаш внимание на калта, като се бориш със силния вятър и дъжда, и отиваш да помогнеш на Джун, която се колебае на предната седалка. Оловносивите облаци са надвиснали застрашително над моравата.

— Тук ли беше? — питаш. — Кажете ми! Това ли е мястото?

— Да! Не чувате ли техните стенания? Не ги ли чувате как страдат?

Знаме, изтъкано от нишките на нейната зелена надежда.
А може би е кърпичката на добрия Господ.
Или навярно е дете — отрочето на майката Природа.

— Джун, в името на бога… — Дъждовните капки боцкат като иглички лицето ти. — Кажете ми!

… или пък низ е от еднакви йероглифи…
Расте еднакво тя и в тесните, и във обширните места.
Не я е грижа дали никне сред черни или бели хора.

— Кажете ми, Джун!

— Не го ли чувствате? Не усещате ли ужаса?

— Да, Джун. — Падаш на колене. Галиш тревата. — Усещам го.

А сега ми напомня тя
на прекрасна неподстригана гробищна коса.

— Колко, Джун? — Навеждаш се напред, лицето ти почти докосва тревата.

— Двеста. Може би повече. През всичките тези години. Толкова много бебета! — Старата жена хлипа зад теб. — Накрая вече не можех да ги броя.

— Но защо? — Вдигаш лице към яростния дъжд. — Защо е трябвало да умрат?

— Някои бяха болнави. Други — недъгави. Дори и да искаха, семейство Гънтър не можеха да ги продадат…

— И те са ги убивали? Удушавали са ги?

— Оставяха ги да умрат от глад. Воплите! — Джун се свива. — Тези клети, гладни, страдащи бебета. Някои издържаха цели три дни. В кошмарите си чувах техния плач. Още го чувам. — Старата жена залита към теб. — Отначало господин и госпожа Гънтър качваха трупчетата в лодка и ги хвърляха в океана. Но едно от тях изплува на брега и ако не беше шерифът, когото подкупиха… — Гласът й секна. — Тогава решиха да се отървават от телцата по по-безопасен начин. Донасяха ги тук и ги заравяха в книжни торби, чували от картофи или кутии от масло.

– Кутии от масло?

— Някои от бебетата се раждаха преждевременно. — Джун се отпуска до теб, сълзите се търкалят по бузите й. — Те бяха мънички, ужасно мънички.