— Двеста? — Бурният вятър натиква думата обратно в гърлото ти. С отвращение осъзнаваш, че ако майка ти е била Мери Дънкан, шотландка, семейство Гънтър са можели да решат, че твърде много ти личи, че не си евреин. Можели са да те заровят тук с…

Твоя брат или твоята сестра? С твоя близнак? Дали твоята друга половинка не лежи под тревата, която мачкаш?

Изкрещяваш ужасен:

— Двеста!

През воя на бурята чуваш бръмченето от мотора на автомобил, свистенето на гумите, търсещи счепление с калта. Виждаш как една полицейска кола се появява на върха на хълма, обвит от дъждовната пелена, и спира.

Шериф Китрик отваря с трясък вратата и се втурва към теб през вилнеещата буря.

— По дяволите, казах ви да оставите миналото на мира!

Изправяш се от тревата, замахваш с юмрук и му нанасяш такъв силен удар в устата, че той се строполява на размекнатата земя.

— Ти си знаел! Ти, кучи сине, си знаел през цялото време!

Шерифът избърсва кръвта от разцепените си устни. Заслепен отярост, той се опитва да измъкне пистолета си.

— Точно така! Хайде, убий ме! — Разперваш ръце под проливния дъжд. — Но Джун ще е свидетел, така че ще трябва да убиеш и нея. Е, какво толкова? Две убийства нямат значение, нали? Не и в сравнение с тези двеста деца!

— Нямам нищо общо с…

— С убийството на тези бебета? Не, но баща ти е имал!

— Той не е бил замесен!

— Позволил е да се случат! Вземал е пари от семейство Гънтър и е обръщал гръб. Това го прави замесен! Той е отговорен колкото тях! Целият шибан град е замесен! — Обръщаш гръб на билото, блъскан с всичка сила от бурята. От заслепяващия вятър не можеш да видиш града, но крещиш към неговите невидими жители: — Вие, кучи синове! Вие сте знаели! Всички вие сте позволили това да се случи! Не сте направили нищо да го спрете! Ето защо градът ви е западнал! Бог ви е проклел! Копелета!

Внезапно осъзнаваш ужасната ирония на думите си. Копелета? Всички убити деца бяха копелета. Обръщаш се към тревата — прекрасната неподстригана гробищна коса. Отпускаш се и се притискаш към подгизналата от дъжда земя, към мокрите избуяли стръкчета на тревата.

— Горките бебета!

— Не можете нищо да докажете — изръмжава шериф Китрик. — Разполагате само с подозрения. След петдесет години от онези бебета няма да е останало нищо. Те отдавна са изгнили и са се превърнали в…

— Трева — простенваш ти и сълзите опарват лицето ти. — Прекрасна трева.

— Докторът, който е израждал бебетата, е мъртъв. Семейство Гънтър — баща ми не ги изпускаше от очи — също починаха. В агония, ако това задоволява нуждата ви от правосъдие. Орвал имаше рак на стомаха. Ив умря от алкохолизъм.

— И сега горят в ада — прошепна Джун.

— Бях възпитан като… Аз съм евреин — простенваш и внезапно разбираш значението на изреченото. Не са важни обстоятелствата около раждането ти, ти си евреин, изцяло и напълно. — Не вярвам в ада. Но ми се иска… Боже, как ми се иска…

— Единственото доказателство, с което разполагате — обажда се шерифът, — е тази стара жена — католичка, която всеки следобед ходи да се моли в порутената синагога. Тя е побъркана. Вие сте адвокат. Знаете, че свидетелските й показания няма да бъдат приети от съда. Всичко свърши, Уайнбърг. То е свършило преди петдесет години.

— Не! Никога не е свършвало! Тревата продължава да расте! — Усещаш ледената мокра земя. Опитваш се да прегърнеш своя брат или сестра и се разтреперваш, давайки си сметка, че всички тези деца са твои братя и сестри. — Боже, смили се над тях!

А какво, мислите, е станало с децата? Те живи са и някъде там са добре. Дори най-крехкият филиз показва, че смърт всъщност няма, но ако има, то тя отвежда към живота, а не чака в края да го спре. Нищо в прах не се превръща, всичко движи се напред и избуява, а да умреш е по различно и щастливо от това, което всеки предполага.

— Щастливо? — прегръщаш тревата. — Щастливо? — Струва ти се, че през подгизналата от дъжда земя дочуваш плача на бебетата и вдигаш лице към беснеещата буря. Преглъщайки дъждовните капки, примесени със соления вкус на сълзите ти, редиш еврейски молитви. Оплакваш Мери Дънкан, Саймън и Естър Уайнбърг, брат си или сестра си, всички онези деца.

И самия себе си.

— Избави ни от злото — шепне Джун Енгъл. — Моли се за нас, грешните. Сега и в часа на нашата смърт.

,

Информация за текста

© 1999 Дейвид Морел

© 2001 Иван Атанасов, превод от английски

David Morrell

1999

Издание:

Дейвид Морел. Черна вечер

ИК „Хермес“, 2001

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15888]

Последна редакция: 2010-04-10 11:00:00

,

1

Облигация, пускана в обръщение от американската хазна. — Б.пр.

2

Еврейската Нова година, чествана в края на септември или началото на октомври. — Б.пр.

3

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату