Светилището

което Брайън му бе написал.

Страхувам се за теб. Възнамерявах скоро да те доведа тук. Мисля, че си готов. Смятам, че ще бъдеш възприемчив. Мисля, че това място ще ти донесе радост.

Моят последен жест на съчувствие към теб ще бъде да ти подаря този лагер. Надявам се, че той ще облекчи страданието ти и ще ти донесе утеха и успокоение. Ще разбереш какво имам предвид, ако наистина си възприемчив, ако си толкова чувствителен, колкото вярвам, че си.

Грейди кимна, изправи се, избърса сълзите си, целуна пръстите си и докосна с тях стъклото, което го делеше от урните, после излезе от мавзолея, като внимателно заключи вратата.

Лагерът отново бе забулен, този път от облака прах, който колата на Грейди бе вдигнала, докато се качваше по пътя. Той паркира, изчака прахът да се разнесе и въобще не се изненада, като видя Брайън, Бетси, двете им близначки, другите деца, младежа, загинал във Виетнам и петте семейни двойки, убити при автомобилната катастрофа.

В действителност Бен бе очаквал да ги види и бе благодарен, че надеждите му не бяха излъгани. Някои бяха в басейна. Други седяха на столове от червено дърво край водата. Трети печаха пържоли в къта за барбекю.

Преди се беше озадачил защо бе можал да чуе плисъка от загребванията на плувеца, но не и разговорите на духовете, които той — но не и Крейн — бе видял тази сутрин.

Ала сега разбра. Беше необходимо известно време, за да се установи контакт. Трябваше да придобиеш чувствителност. Трябваше да станеш — Как го бе казал Брайън в писмото си? — възприемчив. При всяка следваща среща те ставаха все по-реални, докато…

Грейди посегна към книжната торба на седалката до него и излезе от колата. Отключи портата на телената ограда и тръгна усмихнат към лагера.

— Здравей, Брайън. Здрасти, Бетси.

Те не отвърнаха на поздрава му.

„Нищо, и това ще стане — помисли си Грейди. — Няма проблем. Просто трябва да стана по- възприемчив.“

Той си избра един празен стол край басейна, разположи се на него, изпружи крака и се отпусна. Свечеряваше си. Слънцето скоро щеше да се скрие зад върховете на планината. Лагерът бе окъпан в успокояваща алена светлина. Младежът, когото бе видял първия път — потенциалният шампион по плуване, загинал във Виетнам, — продължаваше да тренира. Очаровани, мъж и жена с прошарени коси, около шейсетгодишни, му подвикваха окуражително.

Бен отново се обърна към Брайън и Бетси, които стояха до барбекюто.

— Хей, как сте? Радвам се да ви видя.

Този път те реагираха, като погледнаха към него.

„Да, нужна е просто възприемчивост“ — помисли си Грейди.

— Здравей, Бен. Радвам се, че успя — извика Брайън.

— Аз също.

Грейди бръкна в книжната торба и извади от нея бутилка бърбан. Отви капачката и се огледа за чаша, но като не намери, сви рамене и надигна шишето. Отмена назад глава и усети, че едногодишното напрежение в тила му започва да отслабва. След горещината през деня, вечерта бе приятно хладна. Той отново долепи бутилката до устните си и отпи със задоволство.

„Възприемчивост — каза си. — Да, в това е тайната. Единственото, което се иска от мен, е да бъда чувствителен.“

Но докато пиеше усмихнат и чакаше, чудото, заради което бе дошъл, не се случи. Продължи да се оглежда, правейки усилие да остане спокоен. Хелън и Джон. Къде бяха те?

Трябваше да са тук!

Грейди отпи още от бърбъна.

— Хей, Брайън?

— Какво има, Бен?

— Жена ми и сина ми. Къде са?

— Опасявам се, че още не могат да се появят тук — отговори Брайън.

— Защо не? — намръщи се Грейди.

— Първо трябва да направиш нещо.

— Не разбирам.

— Помисли си.

— Не знам какво искаш да кажеш. Помогни ми, Брайън.

— Помисли си за гробницата.

И тогава всичко му се изясни.

— Благодаря ти, Брайън.

Грейди остави бутилката на земята, стана, напусна басейна и закрачи към гробницата. Вътре свещите бяха запалени. Той подмина църковната пейка и с благоговение заразглежда снимките над полицата, които съсипаните от скръб родители бяха закачили, сърцераздирателните образи на осем мъртви деца.

„Само това ли е необходимо? — запита се Бен. — Това ли е всичко, което трябва да направя?“

Той извади портфейла от джоба на панталона си, отвори го, погали снимките на Хелън и Джон, които винаги носеше със себе си, и ги извади от защитните им найлонови калъфчета. После ги целуна и ги постави на полицата над камината.

„Сега ли? — запита се с разтуптяно сърце. — Сега ли?“

„Но снимките на Брайън и Бетси не са тук — помисли си той. — Тези на семействата, загинали при катастрофата, също. Може би, ако си бил достатъчно дълго в лагера, не е необходимо да си слагаш снимката.

Ами децата? Те никога не са имали възможността да попаднат тук. Умрели са, преди Брайън и Бетси да построят светилището. За тях са били необходими снимки, точно както снимките са необходими за…“

Сърцето му заби още по-силно. Грейди се обърна, излезе от гробницата и забърза обратно към басейна. Ужасно се страхуваше, че ще остане все така самотен, но щом видя Хелън и Джон да го чакат, усети непоносима болка в гърдите. Хелън бе протегнала ръка, а Джон подскачаше от възбуда.

Бен се затича.

Стигна до тях.

Прегърна ги.

И почувства как ръцете му преминаха през телата им, точно както техните ръце и тела преминаха през него.

— Не! — простена той. — Имам нужда да ви докосна!

После се сети. Трябваше да им даде време. Скоро щеше да може да ги държи в прегръдките си. Обърна се с лице към тях.

— Обичам те, Бен — каза Хелън.

По лицето на Грейди се стичаха сълзи.

— Тате, липсваше ми — каза Джон.

— И аз ви обичам и ми липсвахте толкова много, че…

Грейди отново посегна към тях и този път, когато ръцете му преминаха през телата им, почувства известна плътност. Като на гъст облак. Усещането бе едва доловимо, но непогрешимо реално. Ето, случваше се. Скоро те щяха да бъдат…

Коленете му омекнаха.

— Скъпи, по-добре е да седнеш — каза Хелън.

Бен кимна.

— Да. Напрежението беше… Мисля, че мога да си почина малко.

Когато тръгна с жена си и сина си към басейна, Брайън, Бетси и останалите от групата кимнаха одобрително.

— Татко, децата в басейна толкова много се забавляват. Мога ли да поплувам и аз?

— Разбира се. Можеш да правиш всичко, което си поискаш, сине. Ние с мама ще те гледаме.