— Истината е, че…
— Разбира се. Защо не? Истината ще те ободри.
— Аз…
— Да? Продължавай, Бен. Истината.
— Загубил съм съзнание.
— В бележката, която остави Брайън, се намекваше, че пиеш много. Но той не е единственият, който го е забелязал. Много пъти, когато ти се обаждах през нощта, гласът ти звучеше…
— Тази сутрин нямаше нищо общо с алкохола. Дойдох тук, преди да стане време за работа, така че да мога да поогледам и да реша дали да задържа това място. После всичко се завъртя пред очите ми и съм припаднал. Ей там, до басейна.
Грейди се обърна и махна с ръка.
Онова, което видя, го накара да мобилизира и най-малкия остатък от волята си, за да не реагира. Районът около басейна бе пълен с хора: шест деца, включително близначките на Брайън; двамата младежи, убити във Виетнам; дванайсет възрастни, десет от които Грейди не познаваше, а другите двама бяха Брайън и Бетси.
„Обзалагам се, че петте двойки, които не познавам, са хората, загинали миналия четвъртък при автомобилната катастрофа“ — помисли си с ужас Бен.
Компанията си правеше барбекю, ядеше, говореше, смееше се, макар че сцената бе необикновено тиха и от устните им не излизаше нито звук.
Греди усети как бузите му се вцепениха, сякаш кръвта се бе отдръпнала от лицето му, тялото му се разтрепера, а когато Крейн застана до него, направо се разтресе. Въпреки това успя да не изкимти.
„Наистина заслужавам поздравления — помисли си горчиво. — Виждам духове и все пак не издавам нечленоразделни звуци.“
Крейн погледна към басейна, но не реагира.
Нервите на Грейди се изопнаха, когато си даде сметка за това.
— Джеф, не забелязваш ли нещо необичайно?
— Какво имаш предвид?
Бен с удивление констатира, че повтаря почти дословно въпроса, който Брайън бе задал на сестра си Ида, когато за първи път я бе довел на това място.
— Не усещаш ли нещо различно, нещо специално, нещо, което да ти напомня за… Което да те кара да се чувстваш по-близо до Брайън и Бетси?
— Не. — Крейн се намръщи. — Освен, разбира се, спомена за намерените тук тела.
— А около плувния басейн?
— Естествено там бяха телата. — Крейн прокара пръсти през късата си пясъчноруса коса. — Иначе, не. Не забелязвам нищо необичайно около басейна.
— Нуждая се от помощ, Джеф.
— Затова съм тук. Не те ли молих многократно да ми разрешиш да ти помогна? Кажи ми от какво се нуждаеш.
— От причина за мълчанието ми, която хората ми ще приемат. От обяснение, което няма да се отрази на отношението им към мен.
— Имаш предвид нещо като повреда на радиостанцията ти? Или, че е трябвало да напуснеш града заради някаква среща, за която си мислел, че си им казал?
— Точно така.
— Съжалявам, Бен. Не мога да направя това. Единственото нещо, с което мога да ти помогна, е истината.
— И продължаваш да твърдиш, че си мой приятел.
— Така е.
— Тогава кой приятел би…
— Добрият. По-добър, отколкото си даваш сметка. Бен, ти се самозалъгваш. Твърдиш, че проблемите ти не се отразяват на работата ти. Но грешиш. И нямам предвид, че причината е само в алкохола. Нервите ти са изопнати до крайност. Винаги изглеждаш разсеян. Трудно ти е да се съсредоточиш. Всички са го забелязали. Най-добрият начин, по който мога да ти помогна, е да ти дам следния съвет. Вземи си един месец отпуска. Посъветвай се с някого. Иди в някоя клиника за алкохолици. Прочисти организма си. Приеми реалността. Жена ти и синът ти са мъртви. Трябва да свикнеш с тази мисъл, да положиш усилие да се примириш със загубата. Необходимо ти е да намериш спокойствие.
— Един месец отпуска? Но работата е единственото, което ми е останало!
— Казвам ти го като приятел. Ако продължиш както досега, ще останеш въобще без работа. До мен достигнаха някои слухове. Скоро можеш да бъдеш уволнен.
— Какво? — Грейди не можеше да повярва на думите на Крейн. Те му изглеждаха невъзможни като призраците около плувния басейн, като мълчаливото празненство, което той виждаше, а Джеф — не. — Господи, не!
— Но ако се съобразиш с моите препоръки… О, Бен, спри! Недей да продължаваш да гледаш към басейна. Погледни ме! Точно така. Добре. Ако изпълниш това, което те съветвам, ще направя всичко, което е по силите ми, да накарам хората от управлението и градския съвет в Бозуърт да разберат какво си преживял. Погледни истината в очите. Ти си изтощен. Съсипан. Нуждаеш се от почивка. В това няма нищо срамно. Когато престанеш да криеш състоянието си, когато признаеш проблемите си и се опиташ да ги разрешиш, хората ще те подкрепят. Кълна ти се, че ще направя всичко възможно да те подкрепят. Ти винаги си бил дяволски добро ченге и още можеш да бъдеш. Ако направиш каквото те моля. Заклевам се, че ще използвам цялото си влияние да запазиш работата си.
— Благодаря ти, Джеф. Наистина ценя загрижеността ти. Ще опитам. Обещавам. Наистина ще опитам.
Грейди стоеше в мавзолея и с премрежени от сълзите очи се взираше в нишите с урните на жена си и сина си.
— Имам проблем — каза им той със задавен глас. Гърлото му бе така свито, че му беше трудно да говори. — Привиждат ми се разни неща. Пия твърде много. Всеки момент мога да загубя работата си. А колкото до ума ми, ами… май го загубих съвсем наскоро.
— Какво не бих дал да сте живи. Да не бях оставал да работя до късно онази нощ. Да не бяхте решавали да ходите тогава на кино. Да не беше ви блъснал онзи пияница. Да не…
— Аз съм виновен. Вината е изцяло моя. Нямам думи да ви опиша колко ми липсвате. Бих дал всичко, за да ви върна, да направя живота ни чудесен, какъвто беше допреди година, преди вие да…
Пейджърът на колана му избибка. Той не му обърна внимание.
— Хелън, когато се прибера у дома, къщата ми изглежда непоносимо празна. Джон, като погледна в стаята ти, когато докосна дрехите в гардеробчето ти, когато заровя лице в тях, имам чувството, че сърцето ми ще се пръсне и ще умра. Толкова много ми се иска да сте с мен…
Пейджърът продължи да бибка. Грейди го откачи от колана си, хвърли го на пода и го стъпка с тока на обувката си. Чу се пукане.
Пейджърът замлъкна.
Добре.
Грейди отново погледна през сълзи нагоре и продължи да говори на урните.
— Чудесен. Животът ни беше чудесен. Но без вас… Обичам ви. Бих дал всичко да ви върна и тримата отново да бъдем заедно.
Най-накрая думите му се изчерпаха. Той просто продължи да седи и да ридае, като гледаше към нишите, към имената на жена си и сина си, към рождените им дати и датата на смъртта, представяйки си праха в урните им.
Мисълта се оформи бавно. Тя сякаш се роди от гъстия мрак и си проби път до повърхността. Изплува от обърканото му подсъзнание и се превърна във вътрешен глас, който повтаряше фрази от загадъчното писмо,
