Светилището

Плувецът се приближи до него, без да му обръща внимание.

Грейди отпусна юмруци и протегна ядосано ръце към раменете на младежа.

Но дланите му — той потръпна — минаха през тях.

В същото време плувецът премина през него. Като внезапен полъх на вятър. На студен вятър. Грейди се изви назад и докато, шокиран, наблюдаваше как той се показва първо от хълбока му, после от гръдния му кош, внезапно се почувства така, сякаш бе обладан, използван и изоставен.

— Хей! — успя да извика Бен.

Изведнъж здравото мускулесто тяло на младежа, от което капеше вода, наведената му глава с прилепнала към нея къса коса — всичко това сякаш хлътна, очертанията се размиха и фигурата изчезна. Горещият влажен въздух се раздвижи, образувайки трептящи вълни. После също така внезапно се успокои. И плувецът вече го нямаше.

Грейди почувства белите си дробове празни. Той отчаяно се бореше да поеме глътка въздух. Пристъпи тромаво към стола от червено дърво. Но в мига, в който усети успокояващата му твърдост, разсъдъкът му се предаде, както бе направило и тялото му.

„Това е невъзможно!“ — изкрещя остатъкът от здрав разум.

И когато отекна този ням вик, той погледна към циментовата алея.

Мокрите следи от краката на плувеца вече не се виждаха.

Бен поседя още малко на стола. Най-накрая събра сили да стане.

Младежът бе непознат.

И въпреки това му се бе сторил обезкуражаващо познат.

Не.

Грейди се олюля. С обляно в пот лице, той се подчини на някакъв неустоим импулс и се запъти към най-малката постройка.

Влезе в мрачното пространство на гробницата, мина край църковната пейка, хвана се с две ръце за лавицата над камината, вдигна невярващ поглед над свещниците и се взря в снимката отдясно.

Тази на младежа във военна униформа.

Красивият млад мъж, за когото Крейн бе казал, че е бил убит във Виетнам.

Същият младеж, който бе плувал с мощни загребвания в басейна, който безучастно бе преминал през тялото на Грейди и бе изчезнал.

Бутилката в кухненския шкаф го зовеше. Грейди си сипа с треперещи ръце, изгълта питието, направи гримаса и потрепера. Не си спомняше как бе шофирал по пътищата през планината от лагера до Бозуърт.

„Губя радсъдъка си“ — помисли си той и наведе бутилката с бърбан над чашата.

Но не бе съдено да усети упойващата му сила.

Телефонът иззвъня.

Той сграбчи слушалката.

— Ало. — Гласът му прозвуча, сякаш идваше от километри.

— Значи най-после се прибра, копеле — изсъска отсреща Ида. — Просто си помислих, че ще искаш да узнаеш, че адвокатът ми се съгласи с мен. Брат ми очевидно е бил побъркан. Това завещание е невалидно.

— Ида, не съм в състояние да споря. — Главата му пулсираше. — Да оставим съдията да реши.

— Можеш да бъдеш сигурен в това. Ще се видим в съда!

— Губиш си времето. Възнамерявам да се боря за лагера.

— Но аз ще се боря по-силно — заяви Ида. — Няма да имаш никакъв шанс!

Ухото на Грейди пропищя, когато тя затръшна слушалката.

Телефонът отново иззвъня.

„Да го вземат мът…“

Той рязко долепи слушалката до ухото си.

— Ида, писна ми от теб! Не ми звъни пак! От този момент нататък нека адвокатът ти да говори с моя!

— Бен? — Мъжкият глас отсреща прозвуча смутено.

— Джеф? Господи, съжалявам! Не исках да ти крещя. Помислих, че е…

– Не звучиш много добре.

Грейди потрепера.

— Сигурно си имал тежък ден — каза Крейн.

— Нямаш си представа колко тежък.

— Причината, поради която ти се обаждам… Имаш ли нужда от компания? Мога ли с нещо да ти помогна?

Грейди се облегна тежко на стената.

— Не. Но ценя твоята загриженост. Добре е човек да знае, че някой го е грижа за него. Смятам, че ще се справя. Но като се замисля, чакай, има нещо.

— Кажи го.

— Когато ми се обади онази нощ, когато ми каза за катастрофата, за приятелите на Брайън и Бетси, които са били убити…

Крейн въздъхна.

— Спомням си.

— Имената на жертвите. Бях твърде разстроен, за да ги запиша. Кои бяха те?

— Защо, за бога, искаш…

— Не мога да ти обясня точно сега.

Крейн се поколеба.

— Изчакай една минутка. — Чу се шум от разлистване на книжа. — Дженингс, Матсън, Рандъл, Лангли, Бек.

— Трябват ми адресите и телефонните им номера — каза Грейди.

Крейн му ги продиктува и добави озадачен:

— Не разбирам защо ти е тази информация.

— Кои семейства са загубили синовете си във Виетнам?

— Лангли и Бек. Но защо ис…

— Благодаря ти. Наистина ценя помощта ти. Ще ти се обадя по-късно.

— Тревожа се за теб, Бен.

Грейди затвори телефона.

Лангли и Бек.

Грейди се загледа в телефонните им номера. И двете семейства бяха живели в градчета, разположени между Бозуърт и Питсбърг. Набра номера на Лангли.

Никой не отговори.

Не беше изненадващо. Щом Лангли са били достатъчно възрастни да имат син, загинал във Виетнам, другите им деца — ако имаха такива — щяха да са около трийсет или четирийсетгодишни и да си имат собствени жилища. Никой от тях нямаше да живее в къщата на родителите си.

Грейди забързано набра другия номер. Чу позвъняването. После още едно.

Потърка с ръка челото си.

Един уморен глас каза:

— Ало?

— Казвам се Бенджамин Грейди. Началник на полицията съм в Бозуърт. Това е на около четирийсет мили на изток от…

— Знам къде се намира Бозуърт. Какво искате? Ако е във връзка с катастрофата, не съм в състояние да говоря отново за това. Избрали сте неподходящ момент. Двамата с жена ми се опитваме да сложим в ред