Светилището

вещите на родителите ми и да уредим нещата с имуществото им.

— Не се обаждам за катастрофата.

— Тогава за какво?

— За брат ви.

— Господи, не ми казвайте, че нещо се е случило с Боб!

— Не. Нямах предвид… Говорех за брат ви, който е загинал във Виетнам.

— Джери? Нищо не разбирам. Защо след толкова време ще искате да…

— Вашият брат беше ли плувец? Сериозен плувец?

— Не съм мислил за това… — Мъжът преглътна тежко. — Треньорът в колежа твърдеше, че Джери може да стане шампион. Брат ми тренираше всеки ден. Плуваше минимум по три часа. Той можеше да стигне до олимпийските игри.

Грейди почувства същия студ, както когато плувецът мина покрай басейна, а после и през него.

— Как казахте, че ви е името? — попита мъжът отсреща. — Грейди? И твърдите, че сте началник на полицията в… Какво, по дяволите, е това? Някаква малоумна шега?

— Не. Ако имаше друг начин да… Извинете, че се натрапих. Това, което ми казахте, е важно. Благодаря ви.

Независимо от изгряващото слънце, Грейди трябваше да включи фаровете, за да може да кара по неравния лъкатушещ път, засенчен от дърветата, който водеше към лагера. Когато най-накрая стигна догоре, той се загледа в зловещата мъгла, която се издигаше от повърхността на плувния басейн и се разстилаше наоколо. Слабите слънчеви лъчи огряваха върховете на боровете и кленовете, които до този момент се сливаха с тъмните склонове, обграждащи лагера, но самият лагер все още бе напълно забулен. Фаровете на автомобила пронизваха гъстата мъгла.

Бен слезе от полицейската кола и едва не се блъсна в телената ограда, преди да я види. След като се помота, докато отключи портата, той я отвори широко. Тишината му се стори още по-потискаща от предния ден, и то до такава степен, че като тръгна по чакъла, скърцането под краката му го стресна. Студената мъгла се просмукваше в дрехите му и покриваше със ситни капчици настръхналата му кожа.

„Трябва да се обърна и да се върна в града — помисли си той. — Това е лудост. Какво правя тук?“

Прииска му се да беше взел фенерче. Докато вървеше напред, мъглата ставаше все по-гъста. Тя му изглеждаше нереална. Твърде гъста. Твърде…

„Внимавай — предупреди се сам. — Оставяш въображението да вземе надмощие над здравия ти разум. От водните басейни често се вдига мъгла на зазоряване. Има нещо общо със смяната на температурата. Няма нищо необичайно…“

Грейди залитна и внезапно си даде сметка, че без никакъв видим обект, който да му служи за ориентир, може да се заблуди и да се върти в кръг. Почувства се дезориентиран. Направи още една стъпка и се стресна, когато се блъсна във високия до кръста дървен парапет, който ограждаше плувния басейн.

Стресна се и поради друга причина. Нещо, идващо отдясно, премина през него отвъд парапета. Нещо, което приличаше на човешка сянка. От движението й вълмата мъгла се завъртяха в спирала. После сянката изчезна. Мъглата отново се сгъсти.

Като чу плясъка откъм басейна, Грейди отстъпи рязко назад. Плясъкът бе последван от ехото на мощните загребвания на плувеца. Бен замръзна, парализиран от противоречивите чувства, които се бореха в него.

Да се втурне през портичката и да се изправи лице в лице с плувеца.

(Но вчера той беше направил това без никакъв ефект, а и при всички случаи, ако се опиташе да извика, бе сигурен, че от устата му щеше да се изтръгне писък.)

Да се обърне и да се махне от басейна, като потърси в сумрака пътя към колата си.

(Но…)

Грейди чу още едно цопване. Още някой бе скочил във водата. С нарастващо изумление видя друга сянка — не, две! — да преминават в мъглата през парапета. Заприличаха му на жена. И на дете.

Грейди изкрещя, олюля се и отскочи ужасен, когато от мъглата изникна още една сянка — тази идваше откъм постройката за спане.

— Не! — Той видя три други сенки — на две жени и едно момиче — да приближават откъм едва различимата кухненска постройка. Бен отстъпи встрани, за да ги избегне, и се озова пред още една сянка, като тази идваше от посоката на гробницата. Импулсивното му движение бе така стремително, че не можа да се спре. Двамата със сянката се сблъскаха. Грейди профуча през нея, обзет от неописуем ужас, но независимо от гъстата мъгла успя да види лицето й. Беше Брайън Рот.

Миглите на Грейди потрепнаха. Нещо дребно лазеше по челото му и кожата го сърбеше. „Муха“ — помисли си той. Прогони я с едно махване и отвори широко очи. Слънчевият диск бе точно над него. Той лежеше проснат по гръб на чакъла близо до плувния басейн.

Докато се избистри съзнанието му, успя да седне и взе за се оглежда напрегнато, очаквайки да се сблъска с призраци.

Но единственото, което видя, бе потъналия в тишина лагер.

Погледна часовника си. „Почти пладне? Мили боже, лежал съм тук от…“

„Брайън!“

„Не! Не може да съм видял него!“

Ужасен, той скочи на крака. Погледът му се замъгли, после отново се избистри. Вместо от капчици мъгла, сега кожата му бе оросена от пот и изцапаната униформа бе залепнала за тялото му. Успя да се стегне и огледа пустия лагер.

„Загубил съм си ума.“

„Получил съм нервен срив.“

Погледна към полицейската кола. Подчинените му щяха да се чудят къде е. Сигурно бяха опитвали да се свържат с него. Трябваше да ги уведоми, че е добре. И още по-належащо — трябваше да измисли приемливо обяснение защо не е отишъл в управлението и защо не е отговорил на повикванията им. Не биваше да разберат до каква степен не може да се владее.

Но като стигна до патрулката и се наведе през прозореца да вземе подвижната радиостанция, настръхна от долетелия до ушите му шум от автомобил, който с усилие се изкачваше по неравния път. Извърна се и видя, че бе кола на щатската полиция. Тя се показа между дърветата, спря до неговата кола и от нея слезе Джеф Крейн, който се огледа и тръгна с мрачно изражение към него.

— Бен.

— Джеф.

Двамата се поздравиха неловко.

— Накара много хора да се тревожат за теб — каза Крейн.

— Опасявам се, че ситуацията е сложна. Аз тъкмо се…

— Боже, униформата ти! Какво си правил, да не си спал в някоя канавка?

— Трудно е за обяснение.

— Обзалагам се, че е така. Защо не опиташ все пак?

— Откъде знаеше, че ще бъда тук?

Крейн го погледна втренчено.

— Въпрос на елиминиране. Колкото повече мислех за това, толкова по-логично ми се струваше да си на това място.

— Защо ти? Как стана така, че ти тръгна да ме търсиш?

— Като не могла да се свърже с теб, диспечерката толкова се притеснила, че се обади на всичките ти приятели. Ще ти го кажа отново. Ти накара много хора да се разтревожат за теб, Бен. Защо не се обади?