Светилището

злощастната автомобилна катастрофа, която някога е разследвал. Имало десет убити. Всичките в един фургон. Един автомобил спукал гума, шофьорът загубил контрол и се блъснал в тях. При разследването се установило, че всички жертви във фургона се били отправили да празнуват Четвърти юли в планината. В някакъв лагер. Затова исках да говоря с теб. Лагерът е бил собственост на Брайън и Бетси.

Грейди стисна слушалката толкова силно, че ръката му се схвана.

— И всичките десет са загинали?

— Те се срещнали на някакво сборно място, оставили колите си и продължили с фургона — поясни Крейн.

„Още една проклета катастрофа! — помисли си Грейди. — Точно както при Хелън и Джон!“

— Така че, воден от инстинкта си, проведох няколко телефонни разговора — продължи Крейн. — С роднините на жертвите. От тях научих, че Брайън и Бетси доста са обикаляли. Те не са ходили на срещи на скърбящи само в Бозуърт. Посещавали са всички околни градчета. Спомняш ли си, когато в лагера се чудех за онези фотографии в малката постройка? Ти я нарече гробница. А аз изказах предположението, че щом на две от тях са мъртвите деца на Брайън и Бетси, това може да се окаже следа и че навярно другите снимки са също на умрели деца.

— Спомням си.

— Е, добре, бил съм прав. Всяка една от семейните двойки, загинали в онази катастрофа, са загубили децата си преди няколко години. Определението ти за онази постройка се оказа правилно. Тя е била гробница. Според роднините родителите са поставили снимките над камината. Палели са свещи. Молели са се. Те…

— Какъв кошмар! — възкликна Грейди.

— Ти знаеш повече за този кошмар отколкото аз бих могъл да си представя. И онези дванайсет души — също. Нещо като частен клуб, отдаден на скръбта. Може би затова Брайън е загубил контрол. Може би е застрелял Бетси и после себе си, защото не е можел повече да понася болката.

— Може би. — Грейди потръпна.

— Онези юноши от снимките — двамата във военна униформа — те са загинали във Виетнам. Виждаш ли от колко отдавна е тази история.

„Имам чувството, че трае от векове“ — помисли си Грейди.

— Главното е, че вече разполагаме с някакво обяснение — каза Крейн. — Брайън и Бетси са се приготвили за обичайната среща през уикенда. Но този път тя не се е състояла. Прекарали са уикенда в тъжни размисли, изпаднали са в депресия… само двамата там, съвсем самотни, Брайън е решил, че не би могъл да издържи. Твърде много мъка и скръб. Така че е застрелял жена си. Както изглежда, тя е била съгласна. А после той…

— …се е застрелял — въздъхна Грейди.

— В това има логика, нали?

— Най-логичното обяснение, което някога ще открием. Бог да им е на помощ — отговори Бен.

— Осъзнавам, че тази тема е твърде болезнена за теб — каза Крейн.

— Ще се справя. Добре направи, че ми се обади, Джеф. Не мога да кажа, че се радвам, но твоята теория е достатъчно издържана, за да успокои душата ми. Благодаря ти. — На Грейди му се искаше да изкрещи.

— Просто си помислих, че ще искаш да знаеш.

— Разбира се.

— Ако чуя още нещо, ще ти се обадя отново.

— Добре. Чудесно. Направи го.

— Бен?

— Какво?

— Не искам да повтарям грешката си. Ако имаш нужда да поговориш с някого, обади ми се.

— Разбира се, Джеф. Ако имим нужда. Разчитай на това.

— Казвам това, което наистина мисля.

— Разбира се. И аз мисля това, което казах. Ако имам нужда да поговоря с теб, ще го направя.

— Това исках да чуя.

Грейди затвори телефона, отблъсна се от стената и прекоси кухнята.

Насочи се към бърбъна.

В четири часа сутринта Грейди се закашля и се измъкна от леглото. Алкохолът му бе позволил да поспи, но тъй като въздействието му бе намаляло, съзнанието му се бе избистрило преждевременно, далеч преди да е готов да се сблъска с истинския живот. Главата му пулсираше. Колената му се подвиваха. Отиде, препъвайки се в банята, глътна няколко аспирина, като пи вода от шепата си, и чак тогава осъзна, че все още бе с униформата, че не беше я съблякъл, преди да се продне напреки на леглото си.

Кажете на Бен Грейди. Доведете го тук.

Обезпокоителната бележка бе като гравирана в паметта му, думите бяха така ясни и четливи, както когато бе отместил ужасения си поглед от труповете и ги бе прочел върху листчето в пластмасовото пликче, което Крейн му бе подал. КАЖЕТЕ НА БЕН ГРЕЙДИ. ДОВЕДЕТЕ ГО ТУК.

„Защо? — запита се Грейди. — Всичко, което ми каза Джеф снощи — десетте души, убити във фургона, мотивът за депресията на Брайън, — има смисъл. Брайън бе достигнал до границата на своята издръжливост. Обаче онова, което няма смисъл, е настояването му да се свържат с мен, да отида в лагера и да видя раншите от куршумите.“

Разумът му се разбунтува. Повдигна му се и той се наведе над мивката, пусна студената вода и наплиска няколко пъти лепкавото си от пот лице. Слезе залитайки по стълбите, влезе в кухнята, отпусна се тежко на масата и светлината на лампата, която светна, проряза очите му. „Алка Зелцер1 – помисли си той. — Нуждая се от…“

Но поривът му секна, като видя купчината писма и поръчаните по пощата каталози на масата. Когато се бе прибрал снощи, беше грабнал несъзнателно пощата си от кутията, докато е ровил из джобовете си за ключа. Бе я захвърлил на масата, нетърпелив да отвори шкафа, където държеше бърбъна. А сега както се бе облакътил на масата, разпръсквайки пликовете и каталозите, откри, че се взира в адресирано до него писмо — едно от редките писма, които бе получавал, откакто Хелън и Джон бяха починали и роднините на жена му бяха спрели да му пишат.

Адресът на плика — БЕНДЖАМИН ГРЕЙДИ, 112 СИПРЕС СТРИЙТ, БОЗУЪРТ, ПЕНСИЛВАНИЯ — и пощенският код бяха надраскани с черно мастило. Нямаше адрес на подателя. Но Грейди разпозна лошия почерк. Беше го виждал доста често по съболезнователните картички, които бе получавал не само в дните и седмиците след смъртта на Хелън и Джон, но и през всичките месеци на изтеклата мъчителна година. Окуражаващи послания, постоянно съпричастие.

От Брайън. Пощенското клеймо бе отпреди четири дни. От петък.

Грейди грабна писмото и разкъса плика.

Скъпи Бен, започваше то и като капак на кошмара, който бе разбил на пух и прах пиянския му унес, новият кошмар го разсъни напълно. Грейди потръпна като прочете съобщението от своя прекрасен, благороден и упорито подкрепящ го приятел, който вече не бе сред живите.

Скъпи Бен,

Когато получиш това писмо, двамата с Бетси ще бъдем мъртви. Дълбоко съжалявам за скръбта и шока, които моите действия ще ти причинят. Не зная кое ще е по-лошо — първоначалния шок или дълготрайната скръб. И двете са ужасно бреме и аз се извинявам за това.

Ако телата ни бъдат открити преди да си прочел това писмо… Ако бележката, която смятам да напиша и да сложа в ръката си, когато натискам спусъка, не осъществи моето намерение… Ако нещо се обърка и не те повикат да дойдеш тук… Аз искам да дойдеш. Не за да видиш обвивките, в които са били душите ни. Не за да те измъчвам с нашите непрестойни останки. А за да съм сигурен, че ще видиш мястото, то е специално, Бен. То утешава.

Не мога да ти кажа как. Искам да кажа, че не желая. Трябва сам да откриеш. Ако събудя твоите