Дейвид Морел
Знакът на пламъка
На Барбара и Ричард Монтрос в памет на Матю, съботните вечери и един замък в Испания.
ПРОЛОГ
Ярост, бълваща пламъци
Денят на гнева
Архидякон Феран Мартинес, стигащ до изстъпления в ревностния си католицизъм, изнасяше все по- пламенни проповеди срещу еретиците. На 15 март, сряда — първият ден на Великите пости, неговото вдъхновено и пълно с ненавист красноречие докара енориашите му до такъв неистов бяс, че те се понесоха от църквата направо към еврейския квартал на Севиля. Ако не беше своевременната намеса на градските власти, щяха да последват масови убийства. Двама от водачите на тълпата бяха заловени и бичувани. Но наказанието им съвсем не обезкуражи фанатиците, а превърна в техните очи двамата водачи в мъченици и подхрани омразата на последователите им. През лятото на 1391 г. яростта срещу еретиците се разпространи от Севиля към съседните градове и накрая из цяла Испания с ужасни последици. Загинаха почти десет хиляди неверници, повечето убити с тояги и камъни.
А някои бяха изгорени.
Защитниците на вярата
Религиозните изстъпления в Испания не бяха изключение. От началото на Средните векове една ерес, родена от религията на Близкия Изток, събра толкова много последователи, че се превърна в сериозна заплаха за Църквата. Според тази ерес, известна под името албигойство, доброто и злото са равнопоставени сили и не един Господ, а двама управляват вселената, и Сатаната е равнопоставен и също толкова гениален колкото Бог, с когото е в непрекъсната борба. Тялото — плътта — е вместилище на Сатаната. Умът — душата — е път към спасението.
Мисълта за двата Бога ужаси Църквата. Как може Христос, физическото въплъщение на Благословения Бог-Отец, да е зло. Недопустимо беше да се смята дело на дявола това, че Той, който беше Бог, облечен в плът, се пожертва да бъде разпнат, за да спаси своите заблудени чада.
Последва безмилостен кръстоносен поход срещу албигойците. Десетки хиляди бяха избити. Но ереста устоя. Още много хиляди измряха, докато накрая, през 1244 г., планинската крепост Монсегюр в Пиренеите на югозападна Франция, последна опора на албигойството, беше обсадена, щурмувана и опожарена.
Но според слухове ереста, въпреки жестокостта на кръстоносния поход, не беше изкоренена и малка група еретици с помощта на въжета се беше спуснала от планината през нощта преди разгрома, отнасяйки със себе си тайнствено съкровище, и това ядро еретици се беше съхранило дълбоко стаено при немислими условия, разсеяно в много места, които избиват от време на време като гнойни огнища.
Кладата
Масовите убийства в Севиля и Монсегюр бяха само два от случаите на религиозна истерия в Средновековието. Евреите, последователите на Мур, албигойците и протестантите бяха постоянно обект на благословеното от папата пречистване на вярата, което беше официално наречено Инквизиция. Страните в северната част на Европа не приеха влиянието на Инквизицията. Но в Италия, Англия и Франция в нейно име бяха извършени ужасни злодеяния.
Никъде другаде, обаче, религиозната нетърпимост не беше толкова крайна, колкото в Испания. Там Инквизицията, ръководена от доминиканския свещеник Томазо де Торвкемада, стана инициатор на десетки хиляди мъчения и екзекуции. Целта беше да превъзпита еретиците и да ги върне към правата вяра.
Връзваха ръцете на жертвите зад гърба за въже, което опъваха нагоре, докато раменете им се изкълчваха.
— Признай! — заповядваха им.
— Какво? — стенеха жертвите.
— Твоята ерес!
— Ерес? — плачеха жертвите.
— Опъни въжето! — командваха инквизиторите.
Ръцете се опваха, раменете пукаха.
Ако жертвата оживееше, я разпъваха върху масата за мъчения и ако все още беше жива, но продължаваше да отрича заблудата си, инквизиторите вкарваха платнена тръба през гърлото й, в която наливаха вода. Когато жертвата стигнеше до ръба на удавянето, измъкваха със сила тръбата, при което от устата се лееше не само вода, но и кръв.
Жертвите загубваха имуществото си и нямаха право да възразяват на обвинителите си. Безпомощни, те имаха само два избора: да си признаят и молят за милост, и — нещо по-важно — да издадат своите братя еретици, или да настояват, че са невинни и някой ревностен съсед ги е набедил. Признанието, дори когато жертвата не беше еретик, даваше надежда за спасение. Но упоритото отричане и отказът да издаде други еретици, водеше до най-тежкото наказание.
От затвора завличаха обвинените на мястото за изгаряне — кладата — за тяхното аутодафе или изпитание на вярата. Всички бяха облечени с жълти роби с качулки. Осъдените на смърт имаха нарисуван черен пламък върху дрехата, насочен надолу. Останалите също не можеха да разчитат на избавление. Едва на ешафода научаваха присъдата на инквизицията. Някои — твърде малко на брой — биваха освобождавани, а други — осъдени на затвор като отсрочка на бавната смърт.
Останалите умираха задушени.
Най-упоритите изгаряха живи на кладата. Разпиляваха пепелта им заедно с пепелта от телата на еретиците, умрели без да дочакат разпита на инквизиторите. Дори след смъртта си набедените за еретици биваха изравяни от гроба и пречиствани чрез кладата.
Тази ревностна защита на вярата продължи много дълго. Столетия след края на Средновековието, през Ренесанса и след това в епохата на Просвещението, Инквизицията продължаваше да налага вярата със сила. Едва в 1834 г. тази институция беше окончателно разпусната.
Поне официално. Но останаха слуховете.
ЧАСТ ПЪРВА
Причини и следствия
