Репортерите моментално реагираха на явния шок на Томпсън, като го обсадиха и засипаха с въпроси. Още замаян, с пресъхнала уста, той посегна към чашата на катедрата. След възгорчивата глътка някой сякаш го стисна за гърлото, а през стомаха му премина огън. Краката му се подкосиха. Фотографите бясно защракаха. Камерите запечатаха как Томпсън изпусна чашата, падна на колене, хвана се за стомаха и жадно пое въздух. От устата му изригна кръв и изпръска наобиколилите го журналисти. Той се простря по очи, мъртъв още преди да докосне пода.
В своя кабинет на последния етаж в сградата на „Пасифик Рим Петролиум“ Вържил Краус, новоизбраният директор на компанията, припряно тъпчеше папки с документи в куфарчето си. След час трябваше да е на международното летище, откъдето самолетът на „Пас-Рим“ щеше да отлети спешно за Хонконг. Краус беше четиридесетгодишен, в отлично здраве, ценен заради енергията и гъвкавостта си, но изненадата от светкавичното повишение му спря дъха. Успя да отдели само пет минути, за да съобщи на жена си за новото назначение. Тя щеше да дойде в Хонконг възможно най-скоро. Краус вече предусещаше напрегнатата нощ в самолета, през която трябваше не само да се запознае с грешките, довели до катастрофата с „Аргонавт“, но и да подготви мерки за почистване на петното и предотвратяване на по-нататъшното изтичане.
Всъщност щеше да го държи буден страхът, че отдавна мечтаното издигане ще бъде неговото проклятие.
Малоун, Старк и Томпсън. Смъртта им бе тъй ужасна както катастрофата на „Аргонавт“.
„Дали няма да ги последвам?“ — помисли Краус, като затваряше с треперещи ръце куфарчето.
Тъкмо хукваше от кабинета си и секретарката го пресрещна:
— Телеграма за вас, сър, току-що дойде.
Краус я мушна в джоба на сакото си.
— Бързам. Ще я прочета в самолета.
— Куриерът каза, че е много спешна. Настояваше да я прочетете веднага.
Краус се сепна, извади телеграмата и разкъса плика. Трите реда го зашеметиха.
Грешките се наказват. Не допускайте нова авария. Господ ви е свидетел.
„Да благослови Бог“
В стаята си на петнадесетия етаж в една опушена и олющена сграда на Бродуей близо до Тридесет и втора улица Тес Дрейк разглеждаше една репродукция на бюрото си. Картината от началото на миналото столетие изобразяваше живописен горист склон в планината Адирондак в щата Ню Йорк. В типичен за времето си стил, художникът беше нарисувал недокоснатата природа така романтично пищна и идилична, че картината приличаше на реклама, приканваща към заселване на този американски рай. До нея Тес постави снимка от 1938 г. на подобно място в същата планина. Заради ограничените възможности на цветната фотография от онова време снимката отстъпваше по колорит на репродукцията. Но все пак гъсто сплетените корони на дърветата изглеждаха доста внушителни.
Накрая Тес добави една снимка на същия склон, направена преди седмица. Тя рязко контрастираше с другите, но не защото печелеше от отличното цветовъзпроизвеждане на съвременната фотография. Тъкмо обратното. Краските бяха отчайващо еднообразни и помръкнали. Никаква зеленина. Само мръсно кафяво, сякаш нещо с филма не беше наред. Всъщност причината не беше във филма, а във въздуха, облаците и дъжда. Тази част от гората беше унищожена от киселинни дъждове. Оголените дървета приличаха на срамни скелети върху прокълнат склон.
Тес се облегна назад и огледа намръщено трите изображения. Впечатлението беше толкова потискащо, че едва ли статията, която трябваше да илюстрират, щеше да добави нещо ново. Разбира се, ще напише и нея, както многото други, с надеждата, че хората най-сетне ще реагират срещу глобалната криза. Тес беше пренебрегнала предложенията на такива реномирани издания като „Космополитън“ и „Венити Феър“ и беше избрала да работи за списанието „Майка Земя“.
Но, както признаваше пред себе си, идеализмът й не бе никаква жертва от нейна страна. На двадесет и осем години за разлика от връстниците й, загрижени преди всичко за доходите си, едно попечителство, завещано от баба й, я избавяше от изкушенията на високоплатената работа. Ирония на съдбата беше, че тези пари й даваха не само независимост, но и мотивация да се посвети на спасяването на околната среда, тъй като значителната сума беше дошла от огромните печалби на нейния дядо от химическите заводи, чиито отпадъци бяха отровили реките и замърсили питейната вода в няколко района на Ню Джърси и Пенсилвания. Тес смяташе, че така допринася най-много за поправянето на стореното зло.
Тя беше средна на ръст, със златисто-руса коса, привлекателни черти и стройно гъвкаво тяло, което поддържаше във форма с ежедневни занимания във фитнес-клуба близо до мансардата й в Сохо. Очите й бяха кристално сини, единственият грим — леко червило върху устните. Обичаше да носи джинси, памучни пуловери и маратонки.
Тес взе една ябълка и с удоволствие заби зъби в плода. Усети нечие присъствие зад гърба си и се обърна към мъжа, застанал в рамката на отворената врата.
— Пак оставаш да работиш — присви очи той. — Срам ме е, че си тръгвам.
Беше Уолтър Траск, главният редактор на списанието. Беше с измачкана риза, разхлабена яка и вратовръзка, преметнал сакото през ръка. Петдесет и пет годишен, възпълен, той имаше оредяваща сива коса и бледо отпуснато лице.
Тес погледна часовника си.
— Господи, стана ли седем? Подготвям материала за киселинните дъждове.
— Утре ще го довършиш, Тес. Почини си. Земята ще доживее до утре. Но ти няма да издържиш дълго, ако не намалиш темпото. Чете ли вестниците? Убийствата в компанията „Пас-Рим“ след катастрофата. Как ти се струва?
— Всичко е ясно — сви рамене Тес.
— Тъй ли?
— Заради катастрофата е.
— Разбира се, но аз имах предвид друго. Мислиш ли, че от това ще стане статия?
— Катастрофата заслужава статия, а не убийствата. Те са дребна подробност. Фанатиците вредят на каузата. Твърде много хора вече мислят, че ние преувеличаваме заплахата.
— Права си. Но списанието е на червено. Ако можехме… Е, няма значение… Заключи, като излизаш. И си тръгвай по-скоро, обещаваш ли? До утре, дечко.
След малко Тес чу асансьора. Тя довърши ябълката, прибра илюстрациите към статията и реши, че Траск е прав — трябва да си почине. Проблемът беше, че дори след плуването, душа, пътя до вкъщи, салатата и спагетите с доматен сос, мозъкът й все още щеше да е зает със статията. Затова, въпреки съвета на Траск, тя опакова материалите в две кутии, метна чантата си през рамо, взе кутиите и жълтата си работна папка и си тръгна от редакцията, натискайки с лакът ключовете на осветлението по пътя си. Накрая пак с лакът включи охранителната инсталация. Мина заднешком през вратата, която се заключи автоматично след нея. Докато чакаше асансьора в малкото фоайе, усети, че наистина е уморена.
Умората или съдбата. Независимо от причината, когато влезе в асансьора, Тес изпусна папката си. От нея изпадна златната й писалка „Крос“. Подаръкът от баща й за приемането й в колежа беше скъп спомен — той не доживя да види дипломирането й.
Потискайки внезапната печал, Тес натисна бутона за партера и се наведе за папката и писалката. Внезапно асансьорът спря и Тес, без да успее да се изправи, видя зад себе си силуета на мъж. Изпита неудобство заради несръчната поза, в която я завариха. Но добродушната усмивка на мъжа неочаквано я отпусна. С израз на разбиране той вдигна папката и писалката. Тес все още не знаеше, че тази негова любезност ще промени напълно живота й. В последвалите кошмарни дни и нощи Тес щеше трескаво отново и отново да анализира тези няколко мига и да се чуди дали, ако не беше изпуснала папките, изобщо щяха да завържат разговор. Може би нямаше да ги има и болката, и мъката, и страхът…
