— Нещо като карма?
— Провидение — сивите очи на Джоузеф блеснаха. — Късен обяд?
Тес вдъхна миризмата на неговия афтършейв и чу неуверения си глас:
— Загубих представа за времето.
— И аз. Поне за часа. Насреща има закусвалня. Имате ли нещо против?
Тес настръхна.
— Само ако всеки си плаща.
Джоузеф разпери ръце.
— Както искате. За мен все пак ще е удоволствие.
На шумния тротоар те изчакаха потока от коли и притичаха отсреща. От другата страна Тес се обърна към Джоузеф и забеляза, че както и онзи път той оглеждаше тълпата, сякаш търсеше някого. Защо? Тя потисна подозрителността си, наследена от баща й. Дали Джоузеф не се страхуваше, че някой го следи? Хайде, не си въобразявай, това да не е тайна среща.
След обедната навалица в закусвалнята имаше съвсем малко хора.
— Имаме хубаво задушено — предложи сервитьорът.
— Благодаря, но без месо. За мен сандвич с домат, брюкселско зеле и краставица — каза Джоузеф.
— Добре звучи — каза Тес. — Същото и за мен.
Когато момчето се отдалечи, тя попита Джоузеф:
— Без месо? Вегетарианец ли сте?
— Нищо особено. Просто месото не ми понася. Освен това е петък.
Тес, която беше католичка, помисли, че схваща какво има предвид. Преди години католиците също са постили в петък. Но сега само възрастните и особено ревностни католици спазваха постите, а Джоузеф беше доста млад, за да се бои, че ще прегреши, ако яде месо в петък. Тес скри учудването си.
— Питам, защото и аз съм почти вегетарианка.
— Ето още нещо общо между нас.
— Освен че сме католици ли?
Джоузеф застина.
— Какво те кара да мислиш, че съм католик?
— Не ядеш месо в петък.
— А, какво било. Не, не съм от тази вяра.
— Извинявай. Май питам твърде много.
— Няма нищо обидно.
— Тогава, като съм… Ако нямаш нищо против, защо беше толкова неспокоен, когато пресичахме улицата?
Джоузеф се разсмя.
— В Ню Йорк? С тези наркомани и щури шофьори? Кой може да е спокоен?
— Още един въпрос… Искаш ли да се видим утре? — тя се изненада от дързостта си. Сърцето й прескачаше.
— Дали искам? — Джоузеф се замисли, втренчен в масата, като си играеше с вилицата и ножа. — Разбира се. Ще ми бъде приятно.
Тес въздъхна.
— Но трябва да те предупредя.
„По дяволите. Знаех си. Такъв страхотен мъж, сега ще каже, че си има някоя.“
— Можем да бъдем само приятели… Имам предвид, че не можем да бъдем любовници.
Неговата прямота я смая.
— Хей, аз не ти предлагах да се любим.
— Знам. Грешката не е твоя — Джоузеф нежно докосна през масата ръката й. Тес забеляза назъбен белег отгоре на китката му. — Не исках да те обидя или засегна. Просто… не би разбрала някои неща.
— Мисля, че разбирам.
— Така ли?
— Ти си обратен, нали?
Той се засмя.
— Нищо подобно.
— И аз си помислих, че не би ме заговорил, ако беше. Но все пак искам да знам защо. Дано не ти изглеждам глупава.
— Повярвай, не съм такъв и ти не си глупава.
— Тогава, може би нещастен случай или…
— … ме е лишил от мъжественост? Не. Наистина съм много поласкан, че искаш да се видим. Но имам някои… да кажем… задължения. Не мога да ти кажа какви и защо трябва да ги спазвам. Просто ми вярвай, разбери ме и ме приеми такъв. Важното е, че се радвам на нашето приятелство.
— Слушай — Тес прехапа устни. — Може би да оставим това.
— Защо? Не можеш ли да си представиш връзка между жена и мъж без секс?
— Господи, чувствам се като идиот.
— Недей. Ти си нормална, умна, привлекателна жена, с естествени желания. Но аз — Джоузеф я погледна прямо — съм съвсем различен.
— Не можеш да ме убедиш. Сигурно затова — Тес не вярваше че го казва — искам да бъда с теб.
— Платонически.
— Добре. Засега. Но кой знае?
— Не, Тес. Нито сега, нито после. Вярвай ми, така е по-добре.
— Защо?
— Защото е завинаги.
— Ти си най-странният мъж, когото познавам.
— Ще го приема за комплимент.
— Добре — Тес набра смелост. — Утре по кое време?
— Десет сутринта? — предложи Джоузеф. — В Ист Сайд. Парка „Карл Шурц“. На изхода на осемдесет и осма улица. До кметството.
— Знам го.
— Край реката има алея за джогинг. Щом бягаш всеки ден, можем да го правим заедно.
— Страхотно — каза Тес. — С бягане ще избивам влечението си към теб?
— Тренировките творят чудеса, моя платоническа приятелко.
— За теб — може би.
Джоузеф се ухили весело.
— Нещо като студен душ.
— Но да те предупредя — каза Тес, — ще направя всичко възможно да те съблазня.
— Безмислено е. Никой не може.
— Приемам го като предизвикателство.
Дори в десет сутринта алеята за джогинг в гористия парк до Ист Ривър беше оживена. Липсваха потоците от коли и въздухът бе чист под необичайно ясното небе. Възрастни хора седяха на пейките, наслаждавайки се на съботното спокойствие. Вляво зад ниска ограда юноши играеха баскетбол. Тук-там по поляната хора правеха слънчеви бани под силното юнско слънце. Други разхождаха кучета между дърветата. Този хубав ден, мислеше си Тес, е като дар от небето.
Тя беше в син анцуг, който отиваше на тюркоазените й очи. Свободен, но все пак очертаващ фигурата й — стройното гъвкаво тяло и здравите високи гърди. Червената лента се открояваше върху късата й руса коса.
Докато чакаше, Тес не преставаше да се пита на какво се дължи това непреодолимо влечение към Джоузеф. Наистина беше хубав, но имаше и други хубави мъже, а към никого от тях тя не беше изпитвала подобно желание за близост. Повечето бяха така уверени в своята неотразимост, че не можеше да ги
