Той беше над метър и осемдесет, а Тес, която също не бе ниска, харесваше високите мъже. Имаше здрав загар, квадратна челюст и сурова, класическа мъжка красота. Беше с идеални пропорции, мускулест, но строен. Дрехите му бяха като нейните — маратонки, джинси, синя памучна риза под виненочервен памучен пуловер. Но очите му — те впечатлиха Тес най-силно. Светеха с излъчване, идещо сякаш от душата му. Имаха необикновен сив цвят, за какъвто тя само беше чела в любовните книжки от момичешките си години.
Докато Тес се опитваше да прикрие неудобството си, непознатият усмихнато попита:
— Тежък ден, а?
— Нищо особено. Просто дълъг.
Той посочи кутиите в ръцете й:
— И май ще продължи.
Тес се изчерви.
— Опитвам се да върша много неща.
— По-добре, отколкото да не вършиш нищо. — Той натисна бутона за партера и се вгледа в писалката. — Златен „Крос“.
Марката сякаш му напомняше нещо. Той закачи писалката към папката и я подаде на Тес. За миг ръцете им се докоснаха и Тес трепна.
— Вие работите в списанието?
— Как разбрахте?
— По надписите на кутиите.
— А, да — Тес отново се изчерви. — А вие? Дойдохте от долния етаж. Там има само една фирма — „Документално Видео“.
— Точно така. Между другото, чета вашето списание. Много е добро. Аз събирам материал, свързан с работата ви — правя един видеофилм за недостатъчното обезопасяване на погребите за атомни отпадъци. Няма нищо по-важно…
— От това да се опази планетата? Ех, ако повече хора мислеха така.
— Това е проблемът, нали?
— О, проблемите са много. Кой от тях имате предвид?
— Човешката природа. Не съм сигурен, че планетата може да се спаси.
Тес беше изненадана от думите му.
Асансьорът спря.
— Да ви помогна ли за папките? — попита непознатият.
— Не, ще се оправя.
Той помогна на Тес да вземе такси, огледа се наоколо, сякаш търсеше някого, и като каза „Да благослови Бог“, се отдалечи и бързо се стопи в тълпата.
Пръстите на Тес още тръпнеха.
На следващата сутрин, докато чакаше асансьора, Тес забеляза непознатия да влиза в сградата и усети, че пламва.
— Здравейте отново.
Притеснена от влечението си към него, Тес се усмихна:
— Приятно утро, нали.
— Наистина. Като бягах тази сутрин, бризът беше издухал смога.
— Вие бягате?
— Всеки ден.
— И аз бягам.
— Личи си.
Тес се изчерви още повече.
— Здрав дух в здраво тяло — каза той.
Разговорът секна.
— Този асансьор…
— Ужасно е бавен. Но аз се старая да понасям всичко.
— Нещо като „търпението е злато“?
— Да го наречем дисциплина — поправи я мъжът.
Вратата се отвори. Те влязоха в асансьора.
— Надявам се, че този път няма да изтърва нещо — каза Тес.
— Беше ми приятно да помогна. И вие щяхте да направите същото за мен.
Той натисна първо своя етаж, после нейния и Тес с облекчение забеляза, че не носи халка.
Непознатият се обърна.
— Предполагам, че ще се виждаме често. Трябва да се запознаем.
Тес харесваше пламъчето в сивите му очи. Тя му каза името си — само първото. По навик избягваше да споменава фамилията си — Дрейк, защото хората веднага я свързваха с известния й баща, а не обичаше да говорят за убийството му.
— Тес? Хубаво. От…
— Тереза.
Тя отново не искаше да му каже цялата истина. Това име беше дошло от навика на баща й да я дразни като дете: „Контеса Тереза“. Накрая галено го беше съкратил на „Тес“.
— Разбира се — каза тъмнокосият поразително красив мъж. — Тереза. Испанската мистичка, основателката на ордена на кармелитките…
— Не знаех… — каза Тес изненадана.
— Няма значение. Имам навик да запомням ненужни сведения…
— А вашето име? — попита Тес.
— Джоузеф.
Също без фамилия, отбеляза Тес.
Асансьорът спря.
— Е, започва моето наказание.
— Вчера ми се стори, че обичате работата си?
— Да документирам гибелта на тази планета? Едва ли. Все пак съм доволен, че се опитвам да върша нещо полезно.
Като излезе, Джоузеф се обърна с просветлено лице:
— Да благослови Бог.
Стомахът на Тес се сви. Тя харесваше този мъж. Нещо повече — беше влюбена до уши в него.
На следващия ден Тес беше така погълната от работата си, че пропусна обяда. В два и петнадесет почувства, че ако не хапне нещо, няма да може да се концентрира повече.
Когато влезе в асансьора, се сети за Джоузеф. Асансьорът спря на долния етаж. Нима, трепна тя. Не, просто съвпадение.
Но краката й се подкосиха, когато на вратата се показа Джоузеф.
Той се ухили, сякаш изобщо не беше изненадан.
— Май сме орисани да се срещаме непрекъснато. — Той натисна бутона за партера. — Как е вашето наказание?
Близо до него, усещайки ръцете му срещу своите, Тес се опитваше да успокои дишането си.
— Наказание? О, имате предвид работата ми? Пиша за киселинните дъждове. Добре върви.
— По-добре не може да бъде.
— Аз…
— Да?
— Не мислите ли, че е малко странно — аз и вие взехме асансьора в…
— Един и същи момент? — Джоузеф сви рамене. — Светът е странен. Много отдавна реших да приема съдбата, вместо да я изпитвам. Някои неща са предопределени.