Той беше над метър и осемдесет, а Тес, която също не бе ниска, харесваше високите мъже. Имаше здрав загар, квадратна челюст и сурова, класическа мъжка красота. Беше с идеални пропорции, мускулест, но строен. Дрехите му бяха като нейните — маратонки, джинси, синя памучна риза под виненочервен памучен пуловер. Но очите му — те впечатлиха Тес най-силно. Светеха с излъчване, идещо сякаш от душата му. Имаха необикновен сив цвят, за какъвто тя само беше чела в любовните книжки от момичешките си години.

Докато Тес се опитваше да прикрие неудобството си, непознатият усмихнато попита:

— Тежък ден, а?

— Нищо особено. Просто дълъг.

Той посочи кутиите в ръцете й:

— И май ще продължи.

Тес се изчерви.

— Опитвам се да върша много неща.

— По-добре, отколкото да не вършиш нищо. — Той натисна бутона за партера и се вгледа в писалката. — Златен „Крос“.

Марката сякаш му напомняше нещо. Той закачи писалката към папката и я подаде на Тес. За миг ръцете им се докоснаха и Тес трепна.

— Вие работите в списанието?

— Как разбрахте?

— По надписите на кутиите.

— А, да — Тес отново се изчерви. — А вие? Дойдохте от долния етаж. Там има само една фирма — „Документално Видео“.

— Точно така. Между другото, чета вашето списание. Много е добро. Аз събирам материал, свързан с работата ви — правя един видеофилм за недостатъчното обезопасяване на погребите за атомни отпадъци. Няма нищо по-важно…

— От това да се опази планетата? Ех, ако повече хора мислеха така.

— Това е проблемът, нали?

— О, проблемите са много. Кой от тях имате предвид?

— Човешката природа. Не съм сигурен, че планетата може да се спаси.

Тес беше изненадана от думите му.

Асансьорът спря.

— Да ви помогна ли за папките? — попита непознатият.

— Не, ще се оправя.

Той помогна на Тес да вземе такси, огледа се наоколо, сякаш търсеше някого, и като каза „Да благослови Бог“, се отдалечи и бързо се стопи в тълпата.

Пръстите на Тес още тръпнеха.

На следващата сутрин, докато чакаше асансьора, Тес забеляза непознатия да влиза в сградата и усети, че пламва.

— Здравейте отново.

Притеснена от влечението си към него, Тес се усмихна:

— Приятно утро, нали.

— Наистина. Като бягах тази сутрин, бризът беше издухал смога.

— Вие бягате?

— Всеки ден.

— И аз бягам.

— Личи си.

Тес се изчерви още повече.

— Здрав дух в здраво тяло — каза той.

Разговорът секна.

— Този асансьор…

— Ужасно е бавен. Но аз се старая да понасям всичко.

— Нещо като „търпението е злато“?

— Да го наречем дисциплина — поправи я мъжът.

Вратата се отвори. Те влязоха в асансьора.

— Надявам се, че този път няма да изтърва нещо — каза Тес.

— Беше ми приятно да помогна. И вие щяхте да направите същото за мен.

Той натисна първо своя етаж, после нейния и Тес с облекчение забеляза, че не носи халка.

Непознатият се обърна.

— Предполагам, че ще се виждаме често. Трябва да се запознаем.

Тес харесваше пламъчето в сивите му очи. Тя му каза името си — само първото. По навик избягваше да споменава фамилията си — Дрейк, защото хората веднага я свързваха с известния й баща, а не обичаше да говорят за убийството му.

— Тес? Хубаво. От…

— Тереза.

Тя отново не искаше да му каже цялата истина. Това име беше дошло от навика на баща й да я дразни като дете: „Контеса Тереза“. Накрая галено го беше съкратил на „Тес“.

— Разбира се — каза тъмнокосият поразително красив мъж. — Тереза. Испанската мистичка, основателката на ордена на кармелитките…

— Не знаех… — каза Тес изненадана.

— Няма значение. Имам навик да запомням ненужни сведения…

— А вашето име? — попита Тес.

— Джоузеф.

Също без фамилия, отбеляза Тес.

Асансьорът спря.

— Е, започва моето наказание.

— Вчера ми се стори, че обичате работата си?

— Да документирам гибелта на тази планета? Едва ли. Все пак съм доволен, че се опитвам да върша нещо полезно.

Като излезе, Джоузеф се обърна с просветлено лице:

— Да благослови Бог.

Стомахът на Тес се сви. Тя харесваше този мъж. Нещо повече — беше влюбена до уши в него.

На следващия ден Тес беше така погълната от работата си, че пропусна обяда. В два и петнадесет почувства, че ако не хапне нещо, няма да може да се концентрира повече.

Когато влезе в асансьора, се сети за Джоузеф. Асансьорът спря на долния етаж. Нима, трепна тя. Не, просто съвпадение.

Но краката й се подкосиха, когато на вратата се показа Джоузеф.

Той се ухили, сякаш изобщо не беше изненадан.

— Май сме орисани да се срещаме непрекъснато. — Той натисна бутона за партера. — Как е вашето наказание?

Близо до него, усещайки ръцете му срещу своите, Тес се опитваше да успокои дишането си.

— Наказание? О, имате предвид работата ми? Пиша за киселинните дъждове. Добре върви.

— По-добре не може да бъде.

— Аз…

— Да?

— Не мислите ли, че е малко странно — аз и вие взехме асансьора в…

— Един и същи момент? — Джоузеф сви рамене. — Светът е странен. Много отдавна реших да приема съдбата, вместо да я изпитвам. Някои неща са предопределени.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату