14
Някаква врата се хлопна и ме изтръгна от кошмара, в който ме шибаха с камшик. Отворих очи. Повдигнах глава, колкото да видя къщата през ниските храсталаци. Облаците се бяха разнесли. Слънцето светеше зад гърба ми, проблясвайки в прозорците срещу мен. Отразената светлина пронизваше очите ми и увеличаваше главоболието ми. Но в пълен контраст с ясното синьо небе, вчерашният лек ветрец се бе усилил и разклащаше храстите. Явно движението на листата и клоните около мен беше причинило кошмара, в който ме налагаха с камшик.
Погледнах към задната страна на къщата, откъдето бе долетяло хлопването на врата. Пити се появи. Беше облечен в светлозелена риза, която контрастираше на черната му брада. Познах ризата. Беше една от тези, които ми бе откраднал миналото лято. Вятърът рошеше гъстата му кестенява коса. Той се огледа, взря се по посока на гората, после откачи един маркуч от една кука на стената и отиде в градината зад къщата, където взе да полива храстите. Това затвърди подозренията ми, че нещо под земята пречеше на корените да проникнат надълбоко и те се нуждаеха от постоянни грижи. Вятърът навяваше водните пръски към него и това в крайна сметка явно го ядоса, защото захвърли маркуча, отиде до задната стена, за да спре водата и се прибра в къщата.
Отблясъкът на слънчевите лъчи в прозорците ми пречеше да видя какво прави вътре. След половин час устните ми така пресъхнаха от вятъра, че посегнах за манерката, но ръката ми замръзна във въздуха при хлопването на друга врата, този път откъм фасадата на къщата. Пити излезе на верандата. Беше сменил мократа си зелена риза със сива. И тя някога ми беше принадлежала. Той вдигна глава, сякаш за да подуши вятъра. Ето в какво се бе превърнал брат ми — в животно, което е готово да нападне, ако усети опасност. И то заради мен.
„Престани да разсъждаваш по този начин!“ — смъмрих се аз наум.
Пити слезе по стълбите, заобиколи къщата и пулсът ми се ускори, защото се качи в пикапа и закопча предпазния си колан. Кабината на колата бе обърната към мен, но не бе огряна от слънцето, така че можах да видя брадясалото лице с втренчени очи през предното стъкло, преди пикапът да направи остър завой. Сред облаци прах синята кола пое надолу по пътя и скоро се скри сред поклащаните от вятъра дървета.
За момент бях сигурен, че очите ме лъжат. Действително ли бях видял това, което най-много исках да видя? Наистина ли бръмченето на лекотоварната кола заглъхваше в далечината?
В продължение на няколко, както ми се сториха, безкрайно дълги минути не смеех да помръдна. Може би Пити бе отишъл само да провери пощенската кутия на шосето и скоро щеше да се върне. Или някак бе усетил, че някой наблюдава къщата. Може би се бе престорил, че заминава, за да подмами натрапника да се покаже. Щом тръгнех към къщата, нямаше ли Пити да ме застреля от мястото сред дърветата, където се бе спотаил и наблюдаваше?
Слънцето се издигна по-високо. Вятърът се усили, огъвайки храстите около мен, но не ме разхлади. Напротив — утринта ми се стори прекалено топла. Имах чувството, че потта моментално изсъхва по напудрените ми с прах бузи. С изопнати до скъсване нерви, погледнах часовника си и установих, че от потеглянето на пикапа бяха изминали едва петнайсет минути. Ако Пити бе отишъл само до пощенската кутия, досета щеше да се е върнал. Огледах внимателно онази част на гората, в която се скриваше алеята. Ала клоните се люлееха от вятъра, така че бе невъзможно да забележа някакво движение, което да ми подскаже, че той се е покатерил на някое дърво и дебне.
Взрях се в храстите зад къщата. „Полицията. Използвай клетъчния телефон!“ — казах си аз. Но като посегнах за него, ми мина мисълта, че ако се бе спотаил нейде в гората, Пити щеше да ме чуе. Вместо да заглуши думите ми, вятърът можеше да ги отнесе право при него.
Ами ако брат ми не беше сам? Ами ако в къщата имаше някой друг и той чуе гласа ми, докато говоря по телефона? За да избегна това, трябваше да се отдалеча на неколкостотин ярда навътре в гората, но така нямаше да мога да виждам къщата, а кой знаеше какво можеше да се случи, докато ме нямаше.
Слънцето се издигна още по-високо и вече не блестеше в прозорците. Зад тях не помръдваше нищо. Миналата нощ бях видял само силуета на Пити. Беше ли безопасно да допусна, че е сам? Полицаите нямаше да успият да дойдат, преди той да се върне. По дяволите, това може би беше единственият ми шанс. Запълзях през храстите към къщата. Ако Пити наблюдаваше, скрит сред дърветата отпред, нямаше да ме види, ако се приближах от задната страна.
Пропълзях през ниските храсталаци и стигнах до началото на сечището. Отново проверих за някакво движение зад дантелените пердета. След това извадих пистолета си и се втурнах през откритото пространство. Вятърът ме блъскаше назад. Стигнах до един люляков храст и се прикрих зад него, после хукнах към една лоза, иззад която огледах за последен път къщата. Изтичах до задната стена и се притиснах до нагретите от слънцето тухли.
Имаше стълбище, което водеше към задната врата. Изкачих се приведен по него и надникнах предпазливо през прозореца. През тънкото перде се виждаше малко неясно, но въпреки това успях да разгледам кухнята — шкаф, мивка и печка отдясно, сводест вход и хладилник отляво. В средата имаше малка масичка. Единственият стол подсказваше, че Пити живееше сам.
Едва сега ми хрумна тревожната мисъл, че той може да има куче, питбул например, обучено да не се показва, докато неканеният гост не влезе вътре и тогава да го разкъса. Логично бе да има такова, но колкото повече мислех по въпроса, толкова по-съмнително ми се струваше това. Бях наблюдавал къщата повече от дванайсет часа, но Пити нито веднъж не беше извел от нея куче, което да облекчи естествените си нужди навън. Наистина, може да го е направил, докато съм спял. Но в такъв случай нямаше ли животното да ме надуши и да ме нападне? И, освен ако Пити не беше изключително стриктен по отношение на хигиената, нямаше ли да зърна кучешки изпражнения на моравата? Да не говорим, че затвореното вътре куче щеше да ограничи възможността на Пити да отсъства за дълго време. Той можеше да оставя храна на Кейт и Джейсън в килията им. Но щеше да му бъде доста трудно да оставя достатъчно храна, за да оцелее едно куче през големи периоди от време, а и то щеше да изпоцапа цялата къща.
Не, вереността ми, че Пити не притежаваше куче, все повече нарастваше. Ала ако все пак имаше такова, бях готов да го застрелям.
Опитах да отворя вратата. Както и очаквах, тя беше заключена. Налагаше се да счупя прозореца, да провра през дупката ръка и да я отворя отвътре. Смених положението си, така че хем да гледам през прозореца, хем да държа под око топчестата дръжка. От вътрешната страна на мястото на секретната ключалка имаше въртящо се резе. След като счупех стъклото, трябваше само да го завъртя и…
Навярно само един архитект или някой, работещ в строителството, би се притеснил. Бравата беше секретна, от типа, който и аз препоръчвах на клиентите си. От вън можеше да се влезе в къщата единствено с помощта на ключ. Но отвътре имаше два начина да се отключи бравата в зависимост от начина, по който е инсталирана. Ако нямаше прозорец, през който натрапникът да може да я стигне, въртящото се резе бе подходящо. Но при наличието на такъв по-сигурно бе да се монтира брава, която да се отваря и отвътре с ключ. По този начин дори престъпникът да счупеше прозореца и да стигнеше резето, той нямаше да може да отвори вратата без да има ключ.
Пити щеше ли да сложи такава лесно достъпна секретна брава? Едва ли. Значи резето беше поставено от госпожа Уорън. Но щеше ли Пити, който имаше всички основания да бъде предпазлив, да подмине този пропуск по отношение на сигурността? Съмнявах се.
Докато размишлявах върху това, ме обезпокои още един факт. Вратата се отваряше към шкафа отдясно, вместо към празното пространство отляво — едно неудобство, което пречеше на вратата да се отваря изцяло и можеше да доведе до поражения на шкафа, ако тя бъдеше отворена със замах.
Изнервен, счупих стъклото с дръжката на пистолета. Пак с него внимателно придърпах пердето към мен. След като го издърпах отвън, вече имах идеална гледка към кухнята или поне към видимата част от нея. Слязох обратно по стълбите, отидох до един храст, отчупих един изсъхнал клон и го окастрих. Предпочетох изсъхнал клон, защото исках да бъде здрав и да не се огъва. Върнах се на площадката пред вратата и погледнах през пролуката между пердето и рамката на прозореца. Като внимавах да не показвам главата или ръцете си, натиснах с клона врътката на резето надолу и тя се завъртя. Бравата издаде стържещ звук. С готов за стрелба пистолет, завъртях топчестата дръжка без да помръдвам от мястото си и натиднах вратата навътре.
Ужасяващият гърмеж ме накара да отскоча назад, а на отворената врата зейна десетинчова назъбена дупка. Ушите ми писнаха, сякаш някой ми беше ударил плесница. Ноздрите ми се изпълниха с острия мирис
