на барут.
Поех дълбоко дъх, за да събера сили, наведох леко глава и надзърнах предпазливо през вратата. Отляво на касата видях панти, което показваше, че вратата е била обърната. В кухненската ниша върху един тезгях бе закрепена ловна пушка. Здрава корда минаваше през макара, фиксирана зад пушката, после през друга, по-висока макара, и накрая през една метална кука, закована в горния край от вътрешната страна на вратата. Кордата беше опъната така, че пушката да стреля, когато вратата се отвори дотолкова, че да позволи на натрапника да се покаже и да бъде убит.
Огромната дупка на вратата ме накара да се запитам какво ли щеше да стане с мен, ако се намирах на неяно място. Догади ми се. Напомних си, че не трябва да се разсейвам нито за миг. Все още не бях сигурен дали Пити нямаше куче.
Разтревожен, насочих пистолета си към единствения друг изход от кухнята: сводестия вход отляво. Бученето в ушите ми пречеше да чуя каквото и да било. Не долових никакво движение.
Влязох в къщата.
15
Вятърът се усили. Когато затворих вратата, той нахлу през назъбената дупка и през счупения прозорец. Пристъпвах бавно, въпреки че изгарях от нетърпение. Когато минах край кухненската маса, опитът ми на архитект отново ме предупреди за нещо необичайно. Сводестият вход вляво бе единственият изход към останалата част на къщата. Това бе напълно безсмислено. Трябваше да има още една врата и то точно отпред, която щеше да осигури лесен достъп до мястото, където според мен се намираше стълбището за втория етаж. По начина, по който бяха разположени стаите на партера, слизащият отгоре бе принуден да заобиколи, като мине през антрето и стаите от другата страна на къщата, за да влезе в кухнята. Възрастна жена като госпожа Уорън едва ли би търпяла такова неудобство. Отсрещната стена не бе използвана за нищо. По-лесно и логично бе там да се пробие врата. Но защо не бе направено?
„А може би някога е имало врата“ — казах си аз. Приближих и тогава забелязах малка разлика между горния корниз на стената срещу мен и този на стената отляво. Бялата боя на отсрещната стена ми се струваше по-светла, отколкото на лявата. Мазилката изглеждаше по-гладка. Някой беше зазидал вратата, за да няма достъп до антрето.
Дали този някой беше Пити? И защо? Дори и за млад мъж би било досадно да заобикаля. Защо съзнателно си бе създал затруднения?
Единственият отговор, който ми хрумна, бе, че той беше зазидал тази врата, защото е искал да принуди евентуалния натрапник да измине дългия път през къщата. Поставил бе и други капани.
Естествено. Така от кухнята не можеше да се слезе в мазето. Входът за него сигурно бе в антрето. Но за да стигне до него, външният човек трябваше да мине през другите стаи.
Вятърът отвън продължаваше да фучи. Погледнах през сводестия вход към стаята вляво. До хладилника бе подпряна метла с дълга дръжка. Взех я и я размахах нагоре-надолу и наляво-надясно през входа, проверявайки дали няма и други приспособления (електронни лъчи например), които да задействат някакви оръжия.
Нищо не се случи.
Натиснах с дръжката пътеката, която бе постлана под сводестия вход.
Подът беше стабилен. Влязох в трапезарията, огледах дългата маса, столовете и бюфета, не забелязах други видими капани и тръгнах към следващия сводест вход. През него се виждаше помещение със стари тапицирани столове и диван, което госпожа Уорън сигурно бе използвала за всекидневна.
Пробвах друг участък от килима и се отправих към предната стая.
Тряс! Подът изчезна. Сърцето ми се качи в гърлото. Пропадайки, аз политнах напред и си ударих гърдите в ръба на зейналия на пода люк. Пистолетът и метлата изхвърчаха от ръцете ми и аз се вкопчих в дървения под. Ръцете ми се пързаляха. Забих пръсти в ръба и увиснах. Обезумял от страх, погледнах към подземието под мен. Набучени на десет сантиметра един от друг, от една дървена платформа стърчаха ножове, върху които бе невъзможно да падне човек без да се нарани. Единият край на килима беше закрепен за пода и не бе успял да падне, а висеше над остриетата и им пречеше да ме порежат. Ако не умрях веднага, по-късно щях да издъхна от загуба на кръв.
Ръцете ме заболяха, докато се напъвах да се вдигна нагоре. „Но нали пробвах пода! Как, по дяволите, се бях заблудил?“ — питах се аз. Капакът, закриващ отвора, явно е бил нагласен така, че да се отваря само при определена тежест. Пити сигурно го е прескачал, когато е минавал през сводестия вход. Напрегнах мускулите си още повече и успях да се подпра на лакти върху ръба на дупката. Бавно, като се извивах и гърчех, изпълзях в гостната. Отпуснах се по гръб, като дишах тежко. Докато се опитвах да успокоя ударите на сърцето си, аз се заслушах във вятъра.
„Пити може да се върне всеки момент“ — казах си разтревожено.
Посегнах към пистолета и метлата, които бяха изхвърчали от ръцете ми, когато пропаднах в скрития люк. Но предпазливостта веднага взе връх. Като се стараех да нормализирам дишането си, разгледах внимателно вехтите мебели, тавана, ъглите. На пръв поглед нищо не ме заплашваше. През предните прозорци огледах тесния път, който водеше към огъващата се от вятъра гора. Пикапът на Пити не се виждаше никакъв. „Продължавай нататък!“ — заповядах си аз. Тръгнах покрай стената на стаята, като побутвах пред себе си един стол, нащрек за други капани.
Вдясно от прозорците имаше сводест вход, който водеше към коридор. Видях стълбището към втория етаж. На площадката зад входната врата на къщата беше нагласена друга ловна пушка. И към нейния спусък беше прикрепена корда. Кордата минаваше през две макари и беше свързана с една кука, закована в горната част на вратата. Ако някой я отвореше и прекрачеше прага, изстреляните от пушката сачми щяха да го разполовят. За Пити не беше никакъв проблем да закача кордата за вратата, когато излиза от къщата и я затваря след себе си, и да я откача, когато се връща, като открехва леко вратата, колкото да провре през процепа ръката си. За всеки неканен гост обаче смъртта би била неизбежна.
Дали бях открил всички капани? Огледах коридора с присвити очи. Спрях погледа си върху една врата под стълбището. Бях сигурен, че тя ще ме отведе в мазето. Само няколкостотин стъпки ме деляха от Кейт и Джейсън.
Подът не беше застлан с килим. И изглеждаше солиден. Въпреки това аз отново тръгнах покрай стената, като се предвижвах напред инч по инч. Когато стигнах до вратата под стълбището, изпробвах кръглата й дръжка. Тя се завъртя свободно в ръката ми. Но от другата страна можеше да ме очаква друг капан. Така че извадих фенерчето от чантичката на кръста си, открехнах вратата не повече от инч и осветих с лъча му процепа от горе до долу, като търсех корда.
Вътре цареше непрогледен мрак. Отворих предпазливо вратата с още няколко инча и усетих някаква остра миризма, която напомняше на камфор.
Нафталинови топчета.
Отворих вратата по-шипоко, осветих вътрешността на помещението с фенерчето и видях палта и рокли, закачени на прът. Стенен гардероб. Не! Обзет от ярост, започнах да ръчкам между дрехите с дръжката на метлата. Потропах по пода. По стените. Никъде не звучеше на кухо. Къде, по дяволите, се намираше входът към мазето?
„Побързай!“
Припомних си предишната нощ, когато бях наблюдавал силуета на Пити през прозореца. Той готвеше нещо. После сянката му изчезна. Тогава предположих, че е отишъл да се храни в онази част на кухнята, която беше извън полезрението ми.
Ами ако е занесъл храната на Кейт и Джейсън?
В кухнята?
Прозрението ме шокира. Като се стараех да не позволявам на нетърпеливостта ми да ме направи невнимателен, се върнах по пътя, по който бях дошъл. Спрях само веднъж: да погледна през предните прозорци отвъд развълнуваните от вятъра храсталаци, за да проверя дали пикапът на Пити не се връща. После прескочих зейналия в пода люк между всекидневната и трапезарията и се втурнах в кухнята.
Нишата. Потропах по стените зад отрупаните с консерви лавици. Звучаха солидно. Сведох поглед към пода, осъзнавайки какво е направил Пити, и сграбчих тезгяха, върху който беше поставена ловната пушка.
