В средата се издигаше червената тухлена къща. Бях се приближил към нея откъм дясната й страна. Стената на двуетажната постройка бе обрасла с бръшлян. Градинска маса и столове от светло дърво и ярко боядисана миниатюрна вятърна мелница украсяваха моравата.
Извадих бинокъла от раницата си и се уверих, че слънчевите лъчи не падаха под такъв ъгъл, че да предизвикат отблясък на лещите. После го фокусирах и разгледах прозорците на първия и на втория етаж. На всички имаше дантелени пердета. Зад тях нищо не помръдваше. На снимките, които бях направил, пикапът беше паркиран от другата страна на къщата, така че, за да разбера дали все още е там, трябваше да заобиколя пълзешком сградата.
Докато се провирах през храстите, гледах тялото ми да е колкото се може по-близко до земята. Когато стигнах до място, откъдето имах видимост към задната страна на къщата, пак не съзрях движение зад прозорците. Огледах откритото пространство, което от нивото на земята изглеждаше естествено наклонено; леката му хлътналост изобщо не личеше. Един нищо неподозиращ посетител нямаше да забележи нищо необичайно, освен привлекателната морава с цветната градина. Ако наистина имаше стая под тях, предполагам, че Пити често ги поливаше и наторяваше, за да компенсира късите корени, които можеха да се развият на плитката почва. Ако това беше така, днес не му беше ден за градинарство. Той не се виждаше. Мястото изглеждаше изоставено.
За миг си помислих с надежда, че имам късмет и той не си е вкъщи. Но когато пропълзях през храсталаците от другата страна на сградата, стомахът ми се сви при вида на пикапа, който стоеше на същото място като предния следобед. Ядосан, продължих да пълзя, докато пред мен се показа фасадата, където на верандата имаше люлеещ се стол и хамак, които сякаш те подканваха да седнеш в тях.
Ала и тук нямаше никой и аз се оттеглих в едно закътано местенце, откъдето можех да виждам къщата отстрани: част от задната й старана, част от фасадата и целият пикап. Отвсякъде бях заобиколен с храсти. Изхлузих раницата от гърба си, пих вода, хапнах още сушено говеждо, фастъци и стафиди.
И зачаках.
13
Часаве по-късно аз още чаках. Слънцето се спусна зад короните на дърветата. Мракът се сгъсти и мускулите ми се напрегнаха, като съзрях светлина в един от прозорците на първия етаж. После светлината се премести в съседната стая, а оттам и в следващата. Напрегнах се да доловя движение сред дърветата, но къщата изглеждаше все така пуста. Досетих се, че лампите се контролираха от часовников механизъм. Изведнъж дъхът ми секна, когато се появи светлина на горния етаж и една сянка мина край прозореца.
Мъжка сянка. Бях сигурен в това. Зърнах я само за миг, но широките рамене и твърдата походка очевидно не принадлежаха на жена. Няколко секунди по-късно сянката се появи на долния етаж, като преминаваше от стая в стая. Вдигнах бинокъла и се опитах да проникна с поглед пред пердетата. Внезапно пред очите ми изникна брадат мъж. Лицето му бе обърнато към мен само за секунда, преди да влезе през сводест вход в кухнята.
Но това ми бе достатъчно. Независимо от брадата, не можех да го сбъркам. Дори и през увеличителните стъкла масивните рамене и напрегнатият израз в очите бяха същите.
Мъжът беше Пити.
„Отивай си вкъщи!“ — бях му казал тогава. И след като бе изчезнал почти цял един живот, той бе направил точно това. Беше се върнал в Удфорд. Дали бе минавал с колата си край къщата, където живеехме някога? Дали бе ходил до бейзболното игрище, за да си спомни онзи следобед, размишлявайки с горчивина колко различен е щял да бъде животът му, ако аз не бях предпочел приятелите си и не го бях отпратил?
„Спри да мислиш по този начин!“ — заповядах си наум. — „Овладей се! Вината и съжалението няма да променят миналото. Те те размекват. Заради тях можеш да бъдеш убит. Заради тях Кейт и Джейсън могат да бъдат убити.“
Пити вече не беше мой брат.
Беше мой враг.
Импулсивното ми желание бе да изпълзя от скривалището си, да стигна до прозореца, да изчакам, докато отново се появи и да го застрелям. Но какво щеше да стане, ако не го улучех? Ръката ми трепереше достатъчно, за да пропусна целта. Ами ако Пити ме забележеше през прозореца, преди да се прицеля? Да предположим, че се скриеше от полезрението ми и използваше Кейт и Джейсън като заложници. Или ако все пак успеех да го застрелям, а жена ми и синът ми не бяха там, където подозирах, че са?
Или само да го раня? Но откъде можех да знам дали раната нямаше да се окаже по-сериозна, отколкото очаквах? Пити можеше да умре, преди да го разпитам. Така щях да загубя възможността да открия Кейт и Джейсън.
„Стой на мястото си! Обмисли всичко!“
Ако направех погрешна стъпка, щеше да се случи онова, което се опасявах, че ще направи полицията.
Трябваше да продължа да наблюдавам къщата. Имах нужда да опозная навиците му. Щях да се обадя на полицаите, когато моментът бъде най-подходящ.
Когато положението бъде благоприятно за мен.
Разбира се. „А кога, по дяволите, ще бъде това?“ — запитах се аз.
С напредването на нощта въздухът стана влажен и студен, така че измъкнах вълнената риза от раницата и си я облякох. Това обаче не ме стопли. Докато неясната сянка на Пити приготвяше ядене в кухнята, си казах, че и аз трябва да хапна, но не изпитвах никакъв глад. В действителност стомахът ми бе свит на топка от нервно напрежение.
„Яж!“ — казах си аз. Насилих се да хапна парче сушено говеждо и неохотно го задъвках. Ордьовърът се състоеше от една шепа фастъци със стафиди, а за десерт — изсушени ябълки. Първоначално имах намерение да си взема сандвичи, но се притесних, че може да се развалят и да се почувствам зле. В крайна сметка нямах представа колко дълго щеше да ми се наложи да стоя в гората и да наблюдавам къщата. Затова бях донесъл три манерки с вода. Решен твърдо да я пестя, отпих само няколко глътки, колкото да преглътна изсушените ябълки.
„Колко ли дълго щяха да издържат полицаите, ако решаха да се крият като мен?“ — чудех се аз. Щяха да се пошляпват, размазвайки комарите, които летяха наоколо на рояци. Щяха да треперят от студа, проникващ през дрехите им, и от влагата, от която панталоните залепваха по краката. Щяха да си мечтаят за топло кафе и за споделяното с някой топло легло. И скоро щяха да изгубят търпение и да атакуват къщата.
Закопчах вълнената риза чак до брадата си, но продължих да зъзна. Вдигнах отново бинокъла и го насочих към прозореца, гледайки през сводестия вход в кухнята в далечния край на постройката, където Пити продължаваше да готви. После силуетът му се скри.
Мускулите ми се схванаха от дългото неподвижно лежане. Раменете и вратът ме заболяха, докато държах главата си вдигната, за да наблюдавам през бинокъла. Минутите течаха. Погледнах фосфоресциращия циферблат на часовника си. Петнайсетте минути станаха половин час. Когато изтече цял час, пикочният ми мехур се бе напълнил до пръсване. Изпълзях назад от скривалището си, застанах между дърветата и се изпиках ниско до земята, стараейки се да вдигам колкото се може по-малко шум.
В момента, в който се върнах в скривалището си сред храстите, светлината в кухнята угасна. Наблюдавах напрегнато как сянката на Пити минаваше през долния етаж от стая в стая и гасеше лампите. Минута по-късно угасна светлината и в една от стаите на горния етаж. Прекарах цял час, взрян в единствения останал да свети прозорец. После и той потъмня.
Небето бе покрито с облаци, които затулваха звездите. Къщата тънеше в мрак. Обгърнах раменете си с ръце, опитвайки се да се стопля. Клепачите ми натежаха. Мъчех се да държа очите си отворени, като извърнах поглед от къщата към тъмната морава и градината отзад, под която предполагах, че са затворени Кейт и Джейсън. Толкова близо до мен. „Трябва да стигна до тях. Трябва да…“ Очите ми се затвориха. Отпуснах се на земята и потънах в дълбок сън.
