слънчев, имаше лек вятър. Внезапно самолетът леко се наклони.
— Вие се занимавате с градоустройство, нали?
— Какво?
— През последните пет години при нас станаха доста промени. Струва ми се, че всеки път, когато погледна, се е появил нов квартал.
Това обяснение бе по-приемливо от истината.
— Да, твърде многото промени могат да бъдат затормозяващи. Погледнах надолу към гъстата гора. Видях тесния път, който навлизаше в нея, отклонявайки се от застланото с чакъл шосе. После и сечището, стотина ярда по-навътре, където се издигаше тухлена къща, заобиколена от ливада и градини.
Бях купил една от онези джобни камери с удължаващ се обектив. Сега я извадих и започнах да снимам.
11
Като се върнах в мотелската си стая, разстлах на масата снимките с формат осем на десет сантиметра. Бях платил на един фотограф да ги прояви в извънработно време. Навън вече се беше мръкнало. Очите ме боляха. За да не заспя, пуснах телевизора — на Си Ен Ен — и, докато някакъв говорител каканижеше монотонно зад гърба ми, взех лупата и се наведох над снимките. Те бяха леко размазани от вибрациите на самолета. Независимо от това показваха онова, което ми трябваше.
Едно нещо веднага се набиваше на очи. Никой не би го забелязал от земята, където всички страни на къщата не можеха да бъдат видяни едновременно. Но гледани отгоре, тревната площ и градините зад къщата изглеждаха различно от тези, които бяха отстрани и отпред. Те имаха вид на наскоро засадени, а теренът изглеждаше по-нисък от останалите.
„Хлътнал? — запитах се аз. — Както когато земята се сляга, след като е изкопана яма и после отново е зарита?“
Зад мен говорителят на Си Ен Ен обясняваше, че някакъв обезумял мъж, въоръжен с пистолет, държал като заложници бившата си съпруга и дъщеря си в една къща в Лос Анжелис. Тя била обкръжена от отряд на спецслужбите за борба с тероризма. Вгледах се през лупата още по-напрегнато в снимките и се уверих, че тревата и градината зад къщата наистина изглеждаха малко по-ниски от околните участъци.
Забелязах син пикап, паркиран отстрани на постройката. Проследих рекичката, която лъкатушеше през гората отзад. Но погледът ми непрестанно се връщаше на района зад къщата. Там тревата изглеждаше по- зелена, а храстите по-избуяли, сякаш за тях се грижеха повече, отколкото за тези, които растяха отстрани и отпред на сградата.
Оставих лупата и се помъчих да се успокоя. „Няма нищо зловещо в презасаждането — щеше да каже полицията. — Просто изгорялата трева и изсъхналите храсти са заменени с нови.“ Ами ако те бяха подменени, защото нещо е било построено отдолу?
От телевизора зад мен говорителят съобщи, че ситуацията със заложниците се е развила трагично. Докато полицията стеснявала кръга около сградата, мъжът застрелял дъщеря си, бившата си жена и след това себе си.
Вторачих се в телевизора.
12
Когато ходих да оглеждам фермата на госпожа Уорън, бях допуснал грешка, използвайки волвото на Кейт. Пити можеше да го познае. Този път отидох с колата само до покрайнините на града, а там я паркирах сред другите на алеята пред един магазин. Метнах на гърба раницата си и тръгнах пеш през полето.
Както в повечето фермерски общини в Средния Запад, пътищата образуваха мрежа, която разделяше земята на квадрати или правоъгълни участъци. Избягвайки пътя, който минаваше пред имота на госпожа Уорнър, аз поех по един обиколен, с няколко мили по-дълъг, който стигаше до осемдесетте акра гора от задната страна. Под палещите слънчеви лъчи крачех покрай ниви, пасящ добитък и фермери, които се грижеха за своите посеви. Килнах небрежно бейзболната си шапка и наместих малката чантичка на кръста си, така че да ми е под ръка при нужда, и се опитах да си придам безгрижния вид на човек, излязъл просто да се поразходи в този прекрасен ден. В действителност отчаяно ми се искаше да се затичам. Адреналинът ми се бе повишил толкова много, че трябваше да полагам усилия да се овладея. Ако не направех нещо, за да се освободя от нарастващото в мен напрежение, щях да полудея. Вдясно от мен, от другата страна на полето, се показа гората. „По-близо. Кейт и Джейсън. Те са живи — казах си аз. — Трябва да са.“
Притеснен, че мога да бъда забелязан, докато пресичам полето към гората, изчаках да отмине задалата се кола. След нея не се виждаше друго превозно средство. Рекичката, която бях видял на снимките, течеше през полето и минаваше под пътя. Спуснах се до нея. Бреговете й бяха достатъчно високи, за да ме скрият от погледите, докато вървях близо до водата. За разлика от силното слънце горе, тук въздухът беше хладен.
След пет минути рекичката навлезе между дърветата. Проврях се под един плет, изкатерих стръмния бряг и се озовах сред кленове, дъбове и брястове. Шумът, който вдигнах в храсталака, ме притесни, но кой би могъл да ме чуе? Пити едва ли патрулираше около градината, за да пази имота си от неканени гости. Логично бе той да стои в къщата. Или може би бе излязъл някъде, за да извърши бог знае какви престъпления.
В гората бе сенчесто. От мекия килим от мъртви листа се носеше мирис на влага и плесен. Избърсах струйките пот от лицето си, свалих раницата и извадих кобура, който бях купил сутринта. Той беше прикрепен от дясната страна на здрав колан. Резервният пълнител с петнайсет патрона се намираше в паласката отляво заедно с още два други, купени заедно с кобура. Към това имаше ловджийски нож и електрическо фенерче, дълго пет инча и широко колкото палеца ми, наречено „Светкавица“ както ми каза продавачът в оръжейния магазин, което бе учудващо мощно за размерите си. Взех пистолета от чантичката на кръста ми и го мушнах в кобура. Веднага почувствах успокояващата тежест на снаряжението.
Гърлото ми бе пресъхнало от нервното напрежение, така че отпих малко вода от една от трите манерки, които носех в раницата си, изядох парче сушено говеждо и няколко шепи фастъци, смесени със стафиди. От безпокойството ми се допика. Като свърших тази работа, метнах на гръб раницата и извадих компаса от джобчето на ризата си. За разлика от предишната година, този път бях отделил време да се науча как да го използвам. Припомняйки си мястото от снимките, изчислих под какъв ъгъл трябва да поема, за да стигна до къщата, и тръгнах на югоизток, като си проправях път между дърветата.
Вървях и непрекъснато се ослушвах за подозрителни шумове в гората. Пращенето на клонка можеше да е от прокрадващия се към мен Пити, но се оказа от катеричка, която се стрелна нагоре по едно дърво. Пукотът на съчка ме изплаши, но скоро осъзнах, че беше от заек, който избяга с големи подскоци. Пърхаха птички. Разгледах внимателно храсталака, сверих отново посоката с компаса и продължих предпазливо напред.
Следващия път, като спрях да пийна вода, погледнах часовника си и с изненада открих, че бяха изтекли два часа, а не трийсет минути, както ми се струваше. Стана по-задушно. Ризата и джинсите бяха залепнали от пот за тялото ми. Направих още една крачка и веднага се сниших, виждайки че дърветата оредяват.
Легнах по корем и запълзях през гъсталака, а ноздрите ми се изпълниха с мириса на плесен, който се носеше от земята. Напредвах бавно, като се стараех да не разклащам храстите, за да не издам местоположението си. От проектирането на домове за богати клиенти бях добре запознат с датчиците за засичане на нарушители. Вгледах се внимателно напред за стойки със сензори за движение или за жици, които можеха да бъдат свързани с детектори за вибрации. Не открих нищо необичайно. Всъщност, като се замислих сега, тези детектори щяха да бъдат безполезни в гората предвид бродещите животни.
Животни? Внезапно си дадох сметка, че от известно време не бях забелязвал никакво животно. Нито една птица. Усещането за пустота ми напомни за чувството, което бях изпитал във фермата на семейство Дант.
Змии? Разгледах внимателно земята пред мен. Нищо не помръдваше. Поех дълбоко дъх и продължих да пълзя. Дърветата оредяха, храстите станаха по-рехави. През долните им клони видях открит участък. Ливада. Градинка с цветя.
