Бягството от света се оказа невъзможно. Дори и тук не можа да намери търсеното спокойствие. Онова, от което се стремеше с всички сили да избяга, се върна с неподозирана настойчивост.
През нощта Сол и Ерика разговаряха, седнали край огъня пред развалините на своя дом. Кристофър спеше у съседите, а Миша в колата си.
— Ако целта на нападателите сме били ние — подхвана Сол, — а не се съмнявам, че е точно така, в най-скоро време можем да очакваме нови гости.
Ерика упорито разбутваше огъня с пръчка.
— Няма да е честно от наша страна да оставаме в селото и да излагаме жителите му на опасност — допълни Сол.
— И какво да направим според теб? Да поставим табела с надпис: „Хората, които искате да премахнете, не живеят вече тук.“
В очите й се отразяваха отблясъците от огъня.
— И сами ще разберат, че сме заминали — по същия начин, по който са узнали, че сме тук.
— Но какво искат от нас?
— Три години са твърде много време, не виждам причина да се захващат отново с нас — поклати с недоумение глава Сол. — Освен това се разбрах с бившите си шефове от ЦРУ да не ме закачат, ако се покрия някъде.
— Нали точно това направихме — горчиво каза тя — дойдохме на края на света.
— Затова мисля, че нападението няма нищо общо с миналото.
— Значи причината е някъде другаде.
— И още не знаем каква е.
— Мислиш ли, че е съвпадение?
Подтекстът на въпроса не беше много ясен, но той се досети какво имаше предвид Ерика.
— Изчезването на баща ти ли?
— Да, вчера.
— А днес — нападението?
— Лошите новини никога не идват сами, но все пак…
— Не, не вярвам да е съвпадение. Не можем да пренебрегнем очевидните факти. Не бива да оставаме слепи пред нещо, което само ти се набива в очите.
— Тогава да не оставаме.
— Но ти знаеш какво означава това.
Тя започна още по-усърдно да разбутва огъня.
— Още една причина да напуснем дома си. По-скоро онова, което е останало от него.
— Как да не побеснее човек от яд? — Сол си мислеше за напоителните канали, в които бе вложил толкова труд, като ги построи и разшири.
— Е, добре. Щом толкова лесно можем да се откажем от всичко това, значи не си е заслужавало да го имаме.
— Но нямаме никакъв шанс срещу преследвачите си, които и да са те, ако не вземем инициативата в свои ръце.
— Що се отнася до баща ми, нямам намерение да стоя със скръстени ръце. Идването ни тук, в това изолирано от света място, означаваше, че няма да мога да го виждам, а това ми струваше твърде много.
Огънят пращеше. Ерика рязко стана.
— Нашите нападатели без да искат ни направиха услуга. Ще имаме по-малко неща за носене. По-добре да не губим време.
— Час по-скоро трябва да разберем какво се е случило с баща ти.
— И да си отмъстим на онези, които ни изгониха от нашия дом.
— Цели три години — неуверено каза Сол. — Не съм сигурен дали все още сме достатъчно добри професионалисти, въпреки комплиментите на Миша.
— Дали сме добри? О, мисля, че просто съм си починала през тези три години. Бъди сигурен, че горчиво ще съжаляват онези, които са отвлекли баща ми, когато разберат с кого си имат работа.
Покаяние
На юг от Кайро, на запад от река Нил. Нитрийската пустиня. Египет.
Този път отглеждаше не мишка, а гущер, който не правеше човешки номера като Малкия Стюарт и по този начин не го караше да чувства липсата на хора около себе си. Гущерът излизаше от дупката си изпод скалата веднага след зазоряване и няколко часа се приличаше на слънце. На мръкване отново лягаше върху един камък, като поемаше излъчващата се топлина. През деня, когато слънцето припичаше с ужасяваща сила, се криеше под земята. Гущерът бе дълъг тридесет сантиметра, жълт, с къси крака, сбръчкана кожа, немигащи очи и вечно стрелкащ се навън език — свидетелство за своенравните творчески хрумвания на Господ Бог.
От дъното на пещерата, полуизлегнат в мрака, Дру наблюдаваше влечугото, което заемаше обичайната си сутрешна поза на входа. Той мразеше тази твар, но го търпеше, защото знаеше, че по този начин Бог го изпитва. Гущерът му помагаше да се покае. Слънцето се издигаше все по-високо в небето и изпращаше своите лъчи в пещерата, които разсейваха мрака. Дру разглеждаше суровите очертания на скалната дупка, на фона на която отшелническата му килия в Картузианския манастир във Върмонт, където бе прекарал шест спокойни години от живота си, му се струваше истински лукс. Мислено сравняваше гущера, който наричаше ту Луцифер, ту Квазимодо, с Малкия Стюарт — мишлето, което се бе превърнало в негов приятел по време на последните две години от престоя му в манастира. Но то умря, както и всички монаси, вкусили от отровния хляб, с който убийците искаха да премахнат Дру. Самият той бе останал жив, но бе принуден да напусне своя рай — един грешник, който се връщаше в грешния свят. Последвалите събития — стълкновението със „Скалпел“, бившата разузнавателна агенция, за която работеше, подновеното приятелство с Арлийн, неочакваното обвързване на живота му с Братството на камъка — по един парадоксален начин бяха изкупили прегрешенията му. След това отново се случиха събития, които го принудиха да потърси убежище в скалистите пещери, където се бе зародило християнското монашество. Той се опита още веднъж да измоли пречистване на душата си и опрощение на греховете си чрез искрено покаяние и молитви към Бога.
Така бе изминала цяла година. В пустинята сезоните не се сменяха, дните се точеха мъчително еднообразно, човек губеше представа за времето — струваше му се, че тече ту безкрайно бавно, ту съвсем бързо. Понякога годината му изглеждаше цяла вечност, друг път просто месец или дори седмица. За ориентир му служеха израсналата дълга коса и брадата, а също и привършващите запаси от храна. Тогава се налагаше да пресече пустинята, за да отиде до най-близкото село, което беше на един ден път оттам, и да си купи провизии. Когато срещнеха този висок, измършавял, обгорял от слънцето мъж с хлътнали очи и парцаливи дрехи, селяните почтително му правеха път, мислейки го за светец, макар той да не се смяташе за такъв.
Единствено ходенето до селото нарушаваше еднообразието на дните му — гимнастика, медитация и молитви. По-късно се почувства твърде отпаднал поради вечното недояждане и изостави физическите упражнения. Лягаше в дъното на пещерата и си припяваше, като си представяше, че участва в църковна служба. Чудеше се дали латинският е причина гущерът от време на време да обръща рязко грозната си глава с немигащ поглед към него. А може би реакцията му не беше нищо друго, освен отговор на дразнението, предизвикано от звука? Но с каква цел бе създадено това ужасно грозно влечуго? Скалите, макар и да не можеха да възприемат света около себе си, поне бяха красиви и човек можеше да им се възхищава. А този гущер не бе в състояние да оцени нищо друго в тях, освен топлината, която поглъщаше с набръчканата си жълта кожа. Едва ли имаше мислещо същество, което да може да възприеме тази гнусна твар.
„Това е изпитание“ — мислеше Дру. — „Ако мога да харесам този гущер, ще спася душата си. Ще покажа, че всецяло съм отворил сърцето си за Бог и всички негови творения.“
Но задоволяването на телесните нужди пречеше на пълното отдаване на медитация и молитви.
