Прокара ръце по тялото му, изненадана колко много бе отслабнал.
— Най-после постигна това, което искаше — каза тя. — Разгони си фамилията, нали? Ако не беше в такова окаяно състояние — тя изля още няколко капки вода между полуотворените му устни — би трябвало да ти се скарам и изобщо да не ми е жал за теб.
За нейна изненада очите му се поотвориха и в тях проблесна…
„Какво беше това? Прилив на добро настроение? Или любов?“
Той пое въздух, сякаш се опитваше да…
— О! И ще се смееш? Заслужаваш да те цапна с манерката по главата.
Той все пак упорито издаде някакъв звук, подобен на „Ха-ха“, но тя, естествено, не изпълни заплахата си. Само изсипа още няколко капки в устата му, защото знаеше, че не трябва да прекалява. Все пак желанието му да се разсмее бе някакъв признак на живот, който я успокои малко. Беше пристигнала съвсем навреме. Духът му още не бе пречупен. Дру щеше да се оправи.
След малко му даде още една глътка, но се поколеба и спря. Въпреки горещината, една мрачна мисъл я накара да потръпне. Водата в манерката нямаше да стигне, за да могат да се измъкнат оттук.
Езикът й беше залепнал за небцето. Трябваше да пийне и тя. Топлата вода нагарчаше. Въпреки това тя преглътна, почувства се по-добре и отпи още, а след това даде и на Дру.
Пулсът му постепенно започваше да се нормализира. Задиша по-леко и по-дълбоко.
— Не направих добре сметка… — чу се немощно хриптене. Дру направи гримаса като виновно дете.
Тя поклати с недоумение глава.
— Трябваше да пийна вода… — изкашля се той.
Тя отново не разбра нищо.
— Трябваше да отида за храна… не знаех, че съм толкова изнемощял… че не мога да стигна до извора.
— Къде е този извор?
Клепачите му се отпуснаха.
— По дяволите, Дру, кажи за извора!
— Навън… надолу по склона… вдясно.
— Далеч ли е?
— На стотина метра… покрай хълма… при едни скали.
— Отивам — каза тя и му даде още малко вода.
Свали раницата от гърба си, излезе от пещерата и изведнъж почувства палещото слънце, което я заслепи. Премигна от болка и започна да се спуска по песъчливия склон, следвайки извивката на хълма.
След като измина по нейна преценка около сто метра, а все още не виждаше никакви скали, я обзе паника. Дали Дру не бълнуваше? И само му се искаше да има извор?
Не, тук някъде трябваше да има извор. Иначе той не би могъл да оцелее. Ако не успее да го открие, ако мисълта на Дру не се бе прояснила достатъчно и той не бе й обяснил добре за извора, преди манерката да се изпразни докрай, може би и двамата ще загинат.
Тя измина още двадесет и пет метра и почувства слабост в коленете. Беше много рисковано да продължава. Докъдето стигаше погледът й надолу по склона, не се виждаха никакви скали. Започна да губи кураж. Внуши си, че трябва да бъде силна, облиза пресъхналите си устни и се насочи обратно към пещерата. Вместо да завие надясно и да върви покрай очертанията на хълма, тя мина вляво, където се бе ширнала пустинята. Тръпка на радост премина през тялото й, когато видя изворчето. Тръгна към него.
Инструкциите на Дру донякъде бяха правилни. Но бе пропуснал един съществен елемент. Скалите наистина бяха на около стотина метра, като се вървеше покрай хълма, но извън очертанията му. И ако човек знаеше тази подробност, то не можеше да не ги забележи — бяха толкова високи и масивни.
Опитваше се да си наложи да върви по-бързо. Скалите ставаха по-високи. Изкачи се по тях и долу в една кухина видя нещо като застояло блато, защитено от вятъра, с мръсна пяна по края. Огледа се да види дали няма трупове на умрели животни, които биха могли да заразят водата, и долепи устни до повърхността. Горещата течност не я освежи особено. Все пак почувства, че тялото й жадно я попи.
Бързо напълни манерката. След десетина минути вече прекрачваше входа на пещерата.
Дру се бе проснал по гръб. Очите му бяха все така полузатворени. Опитваше се да каже нещо.
— Забравих да ти кажа…
— Знам какво забрави, скъпи. Все пак го открих.
Тя му даде да пийне от манерката. Той преглътна, като й поблагодари с поглед. Тя също отпи.
Но проблемът с храната оставаше. В раницата си носеше достатъчно провизии в случай на нужда — фъстъци, пушено телешко, сушени плодове. Но след като претърси пещерата и не откри нищо за ядене, реши, че запасите няма да стигнат за двамата по време на прехода, който ги чакаше през пустинята.
Даде на Дру още малко вода, тя също пийна и малко се поокуражи, като видя, че силите му се възвръщат.
— Защо си тук? — запита я той.
— Не е ли очевидно?
Той поклати глава.
— Защото те обичам.
Той пое дълбоко въздух. Беше силно разчувстван.
— Любов… да — Дру произнасяше думите с усилие. — Но как ме откри?
— С постоянство.
— Не разбирам. Мисля, че добре заличих следите си.
Тя кимна.
— Е, тогава…?
— Братството.
Дру потръпна.
— Ти избяга от тях, за да не преследват брат ми, който преди това също ти спаси живота. Мислеше, че си успял да се скриеш ли? Не си.
Тя бръкна в раницата си и извади пликче фъстъци. Започна да яде, като се наслаждаваше на соления им вкус. Той също посегна да си вземе.
— Обещаваш ли да го дъвчиш бавно и тогава да го глътнеш?
Той кимна.
Тя постави един фъстък на устните му.
— Ако не беше така брадясал, щях да те целуна.
— Това закана ли е? — изпъшка той — Кажи ми за Братството?
— Да, проследили са те от момента, в който напусна апартамента ми в Ню Йорк — отговори тя. — Останал си с впечатление, че си ги заблудил, защото те не са предприели нищо против теб. След Англия, Италия и Мароко си решил, че е най-безопасно да дойдеш в Египет. Но и тук са те намерили. През цялото време не са те изпускали от погледа си.
— И ти знаеш всичко това?
— Да, защото преди две седмици един от тях дойде при мен.
— Значи всичко е било напразно? — тежко въздъхна Дру.
— Не, това е спасило живота ти, както ми обясни свещеникът. В Братството са решили, че доброволното ти изгнаничество тук е по-лошо и от най-строгото наказание, което биха измислили за теб. И са били прави, като те гледам на какво приличаш.
Той наистина будеше съжаление — измършавяло тяло, изпито лице, дълга до кръста коса и брада.
— Трябва да си възвърнеш силите. Стомахът ти ще може ли да поеме още един фъстък?
— Трябва. Имам нужда от сол.
Тя му даде и отхапа парче телешко.
— Свещеникът ми каза, че Братството е решило, че си страдал достатъчно и си изкупил вината си за смъртта на техния човек.
Дру втренчено я гледаше.
