— Малко й помогнах.
Арлийн заклати учудено глава, без да разбере какво иска да каже Дру.
— Змията беше само на една ръка разстояние от мен. Когато се извърна към моя нападател, бързо я хванах отзад за главата и я хвърлих към него. Падна върху рамото му.
На Арлийн й прилоша.
— Ухапа го в стомаха. Той изпищя и пусна оръжието, за да се освободи от нея. В този миг аз изритах автомата настрани. Мъжът се опита да избяга нагоре по склона. Змията отново го нападна. Аз вече се бях изкачил по-горе, на безопасно разстояние.
— И докато вторият се чудеше поразен какво става, стреля по него и го уби — каза Арлийн, като го гледаше с възхищение.
— Имах късмет.
— Не, заслугата е твоя. Въпреки че си така изнемощял, си намерил сили да се стегнеш точно когато трябва. Рефлекс.
— Това за комплимент ли да го смятам?
Той с мъка се държеше на крака. Тя му помогна да се облегне на нея и заедно излязоха от дерето. Долу все още бе сенчесто и очите я заболяха от яркото слънце, блеснало насреща им.
— Змията ми напомня за гущера — каза Дру. — Отначало я мразех. А сега я обичам.
— Само дано не се налага да я изядем. Има един по-добър начин да разбереш дали си християнин. Можеш ли да кажеш, че обичаш мъжете, които се опитаха да те убият?
— Не — Дру се загледа в тялото на арабина, който бе застрелял в лицето. — Господ да ми е на помощ, не мога.
Претърсиха трупа. Намериха пакет с фурми и смокини.
— Това решава въпроса с храната.
— Има резервни патрони, но никакви документи. Нищо, по което да се ориентираме за самоличността му. Ясно е, че са преследвали мен, а не теб — обърна се към нея Дру. — Но, защо?
Арлийн поклати удивено глава.
— Не знам. Ако са от близкото село, по-добре да го заобиколим.
— Разбира се. Но не са от селото.
Тя проследи погледа му, насочен към устата на застреляния и потръпна, когато разбра какво имаше предвид Дру.
Челюстта бе разбита, зъбите оголени. Виждаха се всичките, дори кътниците. Блестяха на слънцето, учудващо здрави и ослепително бели.
— Никакви пломби — констатира Дру.
— Всеки има пломби.
— Да, в Америка. Ако има пари да отиде на зъболекар. Но тук?
— Ако не пломби, то поне някой развален зъб.
— Ако изобщо имаш зъби. Но този тук има не просто зъби, а съвършени зъби. Доста отдавна не съм ходил на зъболекар и не знам как вървят цените. Но предполагам, че… Откога араби от затънтени селца носят зъбни протези за най-малко триста долара?
— Професионалисти — кимна с омраза тя.
ЧАСТ ВТОРА
Принудата
Между мравояд и куче
Ледената висулка — вече така наричаше себе си Пендълтън, след като реши да приеме прякора на безследно изчезналия си баща, беше бесен и решен на всичко. Той караше по тесния черен път колата, която бе взел под наем, устремен към целта си. Видя алея, посипана с чакъл, която водеше към ширнала се ливада на склона и къща, построена на една скала над реката. Не се отби, а продължи по черния път, премина по метален мост над реката, а след още пет километра отново тръгна наляво. От двете страни на пътя се виждаше израсла до височината на коляното царевица. Зави още два пъти наляво и се върна обратно на пътя. Спря на два километра от набелязаната цел, скри колата в обрасла с бурени ливада, заобиколена от дървета встрани от пътя и продължи нагоре към къщата на хълма пеша през гората.
Беше облечен с топли връхни дрехи и ботуши, каквито носеха обикновено лесничеите. Беше ги купил в Милтън, град, разположен по магистрала 401, на половината път между летището на Торонто и този тучен селскостопански район близо до Кичънър. Не бе посмял да пренесе пистолет през митницата, нито да си купи някакво оръжие в магазин за спортни стоки, защото канадските закони за търговия и носене на оръжие бяха много строги. Във всяка друга страна в Европа, Африка или Южна Америка би могъл лесно да отиде до някое от многобройните си скривалища и да си вземе нужното му оръжие или пък да си купи на черния пазар. Преди седем години бе изпълнявал някаква задача в северната част на Онтарио, но за много кратко време и не бе успял да завърже връзки с търговците на оръжие.
Рискуваше много, отивайки на тази среща, но се налагаше. Той трябваше да открие баща си. Тръгна още по-уверено през гората. Слънцето не проникваше през гъстите корони на дърветата. Меката глинеста почва поемаше тежестта на тялото му и правеше предпазливите му стъпки съвсем безшумни. Стигна до края на гората и спря, като се прикри в гъстите шубраци. Пред себе си видя висока до кръста телена ограда. Зад нея се простираше добре поддържана ливада, която свършваше с тенис корт, а до къщата, разположена на хълма, имаше басейн.
Слънцето залязваше зад имението. Само след няколко часа щеше да падне мрак. Той се загледа към хълма, но не видя никакви хора. Малко по-рано, когато мина покрай къщата, бе видял две паркирани пред нея коли, което означаваше, че е обитаема. Не бе забелязал алармена система. Нямаше нито видеокамери по дърветата наоколо, нито пазачи, нито ръмжащи кучета. Оградата не бе солидна, а вратата бе оставена отворена.
Въпреки натрапващата се незащитеност на мястото, Ледената висулка не се съмняваше, че е стигнал до крайната си цел. Преди да тръгне от Австралия бе отишъл до сейфа, който държаха с баща си. Надяваше се, че той е успял, макар и в бързината, да остави някакво съобщение с обяснение за внезапното си изчезване. Бе намерил оръжието, документите и парите, които бяха скрили там, но със свито сърце установи, че няма бележка. Все пак, сред документите бе изровил един лист с подробно описание на мястото на срещата. Указанията бяха много точни, като бе посочено отклонението от магистрала 401, номера на второстепенния път и бе споменато за сивата хрътка, изрисувана на пощенската кутия на входа. Ледената висулка кимна с глава. Това нямаше къде другаде да бъде, но бе силно озадачен от очевидната липса на охранителна система.
Вгледа се в телената ограда пред себе си. По коловете, на които бе закрепена, не се виждаше изолация. Жиците бяха ръждясали. Ако по оградата течеше ток, то къде минаваха жиците? Каквато и да бе алармената система, нямаше връзка с нея.
„Дали пък под тревата няма детектори на натиск?“ — мислеше си той. Загледа се в нея. Виждаха се едва забележими следи от гуми. Бяха от голяма косачка, която със сигурност тежеше повече от човек. Би трябвало всеки път, когато косят тревата, да изключват алармената система, а това означаваше имението да остане незащитено. Който искаше да влезе незабелязано можеше да го направи, докато косяха тревата. Ако имаше детектори на натиск, то те биха могли да бъдат заровени единствено в някакъв дървесен пояс от вътрешната страна на оградата, където нито косачите, нито големи животни биха могли да ги задействат. Но не се виждаше и следа от подобно нещо. Ако все пак имаше такива детектори, то те бяха някъде горе на хълма около къщата.
Скоро щеше да разбере. Слънцето залезе зад хълма и мракът постепенно започна да се сгъстява, докато падна нощта. А тя бе негов приятел.
В къщата светнаха лампи. Включиха два прожектора — пред входа и отстрани. Ледената висулка отново се зачуди. Ако има алармена система, би трябвало да поставят повече светлини отвън. А може би оскъдното осветление целеше да заблуди евентуалните нападатели и да остави впечатление, че къщата не е
