защитена. Това предположение не бе много вероятно.
Изправи се иззад храстите, готов да прескочи оградата. Но застина на място, когато изведнъж видя фарове на кола по хълма. Чу ръмжащия двигател. Светлините се насочиха по алеята, посипана с дребни камъчета, извиха към черния път пред имението и изчезнаха в мрака. Известно време се чуваше шума от двигателя, но и той заглъхна. Останаха да пеят само щурците.
И все пак горе бе забелязал две коли. Имението едва ли бе останало без обитатели. Покачи се на оградата, скочи върху тревата и приклекна, без да се движи, като се опитваше да разбере дали нещо не го заплашва. Изчака пет минути в тази поза, след което започна да се изкачва предпазливо нагоре, като периодично спираше и се оглеждаше в мрака. Тридесет минути по-късно стигна очертанията на игрището за тенис горе на хълма. Уморен от предпазните мерки, които трябваше да взема срещу евентуалната алармена система, Ледената висулка зави покрай плувния басейн, в чиито спокойни води се отразяваха светлините от къщата. До басейна имаше малка постройка, вероятно съблекалня. Мина зад нея и хвърли поглед към гаража вдясно, всички пет клетки на който бяха затворени. Премести се и погледна вляво към паркираната пред имението кола. Беше черен кадилак. След това се загледа към къщата.
Тя представляваше висока постройка с комини и фронтони. Покрита с плочи пътека водеше към затворена входна врата във френски стил; зад прозорците на осветена стая се забелязваха книги и картини по стените. Той се изопна напрегнато, когато забеляза някакъв мъж да се разхожда вътре. Бегло отбеляза, че непознатият бе добре сложен, на средна възраст, облечен в син спортен костюм. Изглежда бе сам.
Ледената висулка се загледа в прозорците на останалите стаи. Повечето тънеха в мрак. А в онези, които светеха, не се виждаше никой. Тъй като не видя никаква охрана, притича от малката къщичка до басейна. Мина по алеята за коли и се прикри зад циментовата балюстрада, с която бе оградена пътеката, водеща към къщата. Започна да изучава обстановката пред себе си. Изведнъж си даде сметка, че точно по тази пътека, която се извиваше покрай фасадата и вероятно продължаваше и отзад, би трябвало да бъде разположена единствената алармена система, от която имението имаше нужда. Никой не би могъл да проникне вътре, без да мине по плочите, а те не бяха свързани помежду си с циментова замазка. Светлината на големите стъклени врати във френски стил бе достатъчна, за да се види, че бяха оградени с пясък. Пясъкът бе посипан и по самата пътека. Но защо собственикът на това имение, на стойност най-малко милион, ще пести пари от настилката на входната алея? Защо ще остави плочките да се засипват с пясък, след като така се грижеше за всичко останало? Отговорът бе ясен. Защото всеки отделен камък бе поставен върху детектор на натиск. Щом някой стъпеше върху която и да е от тях, алармата щеше да се задейства.
Поогледа се вляво и вдясно, като се надяваше да види някое дърво, клоните на което можеха да му послужат да се прехвърли вътре през прозорците на горните етажи. Като не видя такова, реши да потърси барака за градински принадлежности, откъдето да вземе стълба. Щеше да постави единия й край върху балюстрадата, а другия да закрепи на перваза на някой от тъмните прозорци, като изпълзи по нещо като мост над опасните плочи.
Започна да пристъпва назад.
— Значи се досети — чу внезапно глас зад гърба си.
Ледената висулка се извърна.
— За пътеката — гласът бе равен, писклив, безизразен. Идваше отляво, от отворения прозорец на кадилака, паркиран пред къщата. — Надявах се, че ще се досетиш. Не бих искал репутацията ти да се окаже преувеличена и да не се покрива с възможностите ти.
Ледената висулка се приготви да бяга.
— Не съм ти враг — вратата на кадилака отдясно на шофьора се отвори. От нея излезе висок мъж с малко мафиотски вид. — Виждаш, че открито се показвам. Няма да ти сторя нищо лошо.
Мъжът застана под светлината на прожектора пред къщата. Протегна напред ръце. Бе облечен в сив костюм. Лицето му бе слабо, имаше остър нос и тънки устни, а веждите му бяха толкова редки, че почти не се забелязваха. Червеникавата му коса силно контрастираше с бледата му кожа.
Входната врата се отвори.
— Той тук ли е? Пендълтън, ти ли си? — мъжът в спортния костюм протегна ръка към стената и завъртя някакво копче, с което вероятно изключи алармата, преди да стъпи на пътеката.
— Пендълтън? Ледената висулка?
Без малко Ледената висулка щеше да се хвърли в мрака към басейна. Вече почти си представи как тича по склона и прескача оградата, но…
Вместо това събра кураж и отговори:
— Не. Не е Ледената висулка. Аз съм неговият син.
— Да, синът му! — потвърди мъжът от пътеката. — А онзи там — той посочи към кадилака, — е Сет, по- точно неговият син. Аз съм Холоуей, син на
Псевдонимът „Художник“ означаваше нещо за него, но при споменаването на „Сет“ го пронизаха тръпки. Втренчи се в слабия, с каменно лице блед мъж, застанал до кадилака. Очите му бяха сиви като сивия костюм и дори на тази светлина си личеше, че са абсолютно безизразни.
Нито Холоуей, нито Сет бяха от значение в случая. Имаше нещо по-важно.
Ледената висулка тръгна по пътеката към Холоуей.
— Къде е баща ми?
— Не само вашият — отговори му Холоуей. — А и моят?
— И моят също — обади се Сет.
— Точно затова ви чакаме.
— Моля?
— Да дойдете тук, за да ни помогнете да открием нашите бащи — обясни му Холоуей. — Вече си мислехме, че никога няма да дойдете — той посочи с ръка към къщата. — Да влезем вътре. Чака ни дълъг разговор.
След като влязоха в кабинета, Холоуей затвори входната врата, спусна завесите и включи алармената система, като натисна копчето на стената. На нея беше закачена картина.
— На баща ми е — осведоми го Холоуей.
Навсякъде по стените висяха подобни колоритни пейзажи.
— Чувал съм, че е бил талантлив, но не бях виждал творбите му.
— Няма и къде. Някои от ранните му произведения са били откраднати, други — унищожени. В последствие, за да не го разпознае някой, макар че картините му биха могли да се видят единствено в тази къща, премина от темперни към маслени бои, а освен това промени и стила си. А вие какво възнамерявахте да правите? Да ме нападнете ли? — обърна се Холоуей към Ледената висулка. Уважението, с което разказваше за баща си, бе заменено от учудване.
— Трябваше да проверя дали мога да ви имам доверие — отговори Ледената висулка.
— Да ми имате доверие ли? Точно в този случай Сет и аз сме единствените, на които можете да се доверите безрезервно.
— Трябваше да разбера каква е тази работа с Кеслер.
— Той дойде при вас в Австралия.
— Знам много добре! Срещнахме се там! — потвърди Ледената висулка. — Но веднага след това той изчезна. А също и баща ми. Дали Кеслер не служеше само за отвличане на вниманието, за да ме отдалечи от баща ми и да улесни неговите похитители?
Холоуей разтвори ръце в недоумение.
— Той така и не се върна от Австралия. Беше човек, на когото имахме доверие. Сигурно сте успели да го прецените на тази среща. Щом се захванеше с нещо, не се отказваше лесно. Затова, когато не се върна и изчезна…
— Предположихте, че е мъртъв?
— Да. По всяка вероятност, да.
— Значи или някой е узнал за срещата ви, или вътрешен човек от групата го е предал.
— Не. Взех всички необходими мерки — убедително каза Холоуей. — Повярвайте ми, в тази къща е невъзможно да се постави скрит микрофон. А и не мога да си представя, че някой от нас би могъл да предаде собствените си интереси. Имам и други съображения.
