Като бащата на Ерика.
Вратата на страноприемницата се отвори. Сол не можа да разчете изражението на Ерика, която влезе в колата.
— Някаква информация? — запита той.
— Не може да се каже, че са ме засипали със сведения. Струва ми се, че не сме единствените, които са се интересували от Авидан, а тукашните хора не са много любезни с непознати, без значение от мъжки или женски пол, които не са дошли да харчат пари като туристи.
— Онези, които са идвали преди нас, сигурно са били хора на Миша — замислено каза Сол.
— Може би. Ще разберем. Успях да получа указания как се стига.
Сол запали колата и подкара по тясната улица.
— Казвай ми къде да завивам.
— Извън града е. Третото стопанство вляво.
Той натисна газта.
Къщата бе стара, с бели, измазани с хоросан стени, построена на затревен склон. Бе по-широка от къщите в градчето, но със същия островърх покрив, чийто силует хармонираше с този на върховете отзад. Сол зави по една не особено чиста, изровена алея и чу звън от хлопатарите на кравите, които пасяха на близкото пасище. Слънцето огряваше долината и я правеше още по-красива. Но Сол бе така потънал в мисли за списъка, който бяха открили, че не бе в състояние да обърне никакво внимание на планинския пейзаж.
Първото име от списъка.
Слязоха от колата.
От къщата излезе красива жена с грубовати, почти мъжки черти. Тя бе на около тридесет години, с къса, изрусяла на слънцето коса и червени бузи. Изглеждаше доста яка. Бе обута с обувки, които стигаха до глезените й, вълнени тричетвърти чорапи, кожени къси панталони, а нагоре бе със синя карирана риза със запретнати ръкави. Обувките й изтропаха по дървената веранда. Жената се приближи към тях. Бе присвила подозрително очи.
Сол реши, че Ерика ще подхване разговора, също както той би започнал, ако пред него бе застанал мъж.
— Съжаляваме, че ви безпокоим, но ни казаха, че Ефраим Авидан е живял тук — започна Ерика на италиански.
Жената отговори на английски:
— Този акцент ми е познат. Американци ли сте?
— Не, аз съм от Израел, но дълги години живях в Щатите. Сега ми е много по-лесно да говоря на английски, отколкото на моя роден език — любезно отвърна Ерика.
— Да преминем на английски ли? — жената поклати отрицателно глава и заговори на италиански: — Бих могла да се възползвам от случая и да поупражнявам езика, но не и когато говоря за Ефраим Авидан. Да, той живееше тук, но внезапно напусна. Вие с останалите, които идваха да питат за него, ли сте?
— Останалите ли?
— Двама мъже. Преди пет дни. Твърдяха, че са стари познати на Авидан. Но бяха с тридесет години по-млади. Казаха, че са евреи — като самия Авидан и като вас. Били му дължали пари. Ама че добросъвестни длъжници, а? Интересуваха се къде е.
— А вие какво им отговорихте?
— Същото, което ще кажа и на вас. Не знам. Тръгна внезапно. През февруари. Вечерта бе тук, а на сутринта вече го нямаше. Доколкото успях да забележа, не е взел нищо със себе си. След няколко дни известих полицията в града. Организираха издирване, но не намериха тялото — тя посочи с ръка към планините. — Не сме и очаквали друго. Никой не тръгва да катери върховете нощем през зимата. Можеше и да е самоубийство. Бе изпаднал в мрачно настроение. Но като не открихме труп… Местната полиция уведоми властите в Берн. Следствието премина към тях. Ние се отнасяхме добре с него, все едно, че бе местен жител. Той също с мен. Преди да изчезне винаги редовно ми плащаше наема. Никога не съм имала проблеми с него.
— Разбира се.
— А вие? — жената скръсти ръце пред гърдите си. — Вие също ли сте „стари познати“, които му дължат пари? — тя отправи въпроса си към Сол.
— Изобщо не го познаваме.
Жената се засмя, очевидно не очакваше толкова откровен отговор.
— Тъст ми — той посочи с глава Ерика — е бил приятел на Ефраим Авидан — и спря, очаквайки по- голям ефект от следващото изречение. — Баща й също изчезна.
Жената се изненада, но продължи да ги гледа с недоверие.
— Като че ли вашите обяснения са по-добре измислени, отколкото на онези „стари познати“, които му дължат пари.
— Защо ни гледате така подозрително? — запита я Ерика. — Искаме само да ни кажете каквото знаете.
— Подозрително ли? Ако вашият съпруг ви напусне… Ако на вас остане отговорността да се справяте с… — гласът й стана писклив. Тя се загледа към кравите на пасището. — Нямаше да ви гледам подозрително, ако не беше идвал онзи свещеник.
Пулсът на Сол се ускори.
— Свещеник?
— Не, той не каза, че е свещеник. Беше с неправилни, но красиви черти. Представи се за турист. Пристигна две седмици преди израелците. Беше със сини очи и сламеноруса коса. Цепеше си сам дърва за огън. Имаше яки мускули и добре развит гръден кош. Но това, което ми направи най-силно впечатление, бяха ръцете му.
— Какво по-точно?
— Той полагаше изключително много грижи за тях. Не видях нищо необичайно в това да цепи дърва с ръкавици — просто предпазна мярка срещу мазоли и мехури. Но по-късно, когато ги свали, за да се измие и после, когато вечеряхме заедно, през цялото време си мислех, че ръцете му са много меки и нежни в сравнение с мускулите. Беше загорял, но на лявата му ръка… тук, в основата на средния пръст… имаше бяла ивичка на кожата, където доскоро явно е носил пръстен. Не ми е ясно защо го е свалил. Кой знае? Може би просто го е загубил. Но дясната му ръка… палецът, показалецът и средният пръст… За тях той просто трепереше. Не докосваше с тях дори храната, а по-късно, когато ми помогна да измием съдовете, си обви ръката с кърпа и хващаше чиниите само с лявата ръка. Разбирате ли каква е работата?
— Съжалявам, но не ми е ясно — отговори Ерика.
— Тъй като сте евреи, ще ви бъде малко трудно да схванете. Аз самата съм лютеранка, но знам, че за римокатолическите свещеници палецът, показалецът и средният пръст на дясната ръка са най-важната част от тялото. Те са благословени. С тях държат нафората, която освещават и я превръщат в „духовното присъствие“ на Христос, според католическите вярвания. Ако по някаква причина се наложи да бъдат ампутирани тези три пръста, човекът няма да може да остане свещеник в истинския смисъл на думата. Няма начин да отслужва литургии. Няма да бъде в състояние да дава причастие. А понеже тези пръсти са благословени, той трябва да ги пази от физическо увреждане и всякакви унижаващи дейности.
— Но ако е левак и затова не работи с дясната ръка? — зачуди се Ерика.
— След вечеря отново си сложи ръкавиците и предложи да отиде в хамбара да свърши още някоя работа. Имах нужда от помощ, затова не се възпротивих. Обещах да му направя закуска в замяна. — Тя посочи към хамбара, от който се подаваше един ъгъл зад къщата. — Забави се повече, отколкото очаквах. Отидох да видя дали не му се е случило нещо. Моето появяване го изненада. Бързо мушна малка черна книжка в раницата си. Тогава вече бях сигурна в догадките си.
— Отново не ми е ясно — обади се Ерика.
Но Сол разбра всичко. Припомни си какво му бе разказвал за църквата неговият некръвен брат, Крис, ирландски католик.
— Малката черна книжка е била молитвеник — обясни той на Ерика. — Избрани молитви, които свещениците трябва да четат всеки ден — после се обърна към жената: — Но вие казахте, че вече сте била
