сигурна в догадките си. Извинете, но откъде, все пак? Това е едно предположение.
— Да — отвърна жената. — Но през нощта отидох в хамбара и претърсих раницата му. Книжката наистина бе молитвеник.
— Ровили сте?
— Мислите, че съм проявила дързост? Но как би могъл да ме упрекне, след като и той самият беше проявил такава дързост. Бе се измъкнал от стаята си и отишъл горе в къщата да претърси стаята на Авидан — очите й заблестяха от възмущение. — Не бях размествала нищо в помещението и то си стоеше така, както го бе оставил Авидан. Все се надявах, че може да се върне и тъй като никой не бе идвал, за да търси квартира, не бях пипала нещата му. А и къде ли щях да ги сложа? Когато се изкачих горе на височината, където бе бунгалото на Авидан, разбрах, че свещеникът е вътре. Чух да се отварят и затварят чекмеджета. Видях лъч от джобно фенерче в прозорците.
— Предприехте ли нещо?
— А вие как мислите? Сама жена. Един привидно безобиден гост, който започва да тършува като крадец? Върнах се долу в къщата и не направих нищо. На сутринта се престорих, че не знам, че е ходил до бунгалото на Авидан, а той — ако е разбрал, че съм ровила в раницата му — че не е забелязал. Изяде закуската, която му бях приготвила, попита дали няма още някоя досадна къщна работа, за да ми помогне, а когато отклоних предложението му, отиде да се катери в планината, под какъвто предлог бе дошъл. През следващите няколко нощи зорко наблюдавах бунгалото. Но той не отиде повече там.
— Вероятно е носил отличителния знак на ордена, на който е принадлежал — предположи Сол. — Някои религиозни групировки имат такива.
— В раницата му нямаше пръстен — каза жената.
— Може би го е смятал за нещо твърде важно и го е криел в таен джоб.
— Може би. А след две седмици дойдоха двамата евреи. Попитаха дали могат да огледат бунгалото на Авидан, за да открият някаква следа, по която да се ориентират къде е отишъл, за да му върнат измисления дълг.
— Разрешихте ли им?
— Да. Имах чувството, че ако не го бях направила, щяха да се върнат през нощта и без друго да претършуват стаята. Или дори да започнат веднага, въпреки възраженията ми. Не ми се щеше да си създавам главоболия. Струваше ми се, че така по-бързо ще се отърва от тях. А и какво толкова имах за криене?
— По-точно какво имаше Авидан — обади се Сол.
— А сега дойдохте и вие и ме питате защо се отнасям така подозрително с вас. Кой всъщност беше Авидан? Защо вие и онези мъже разпитвате за него?
— Не знам за свещеника — отвърна Сол. — И на мен ми се струва толкова странно, както и на вас. Но двамата евреи вероятно са били от израелското разузнаване. Мосад. Авидан е работил за тях. Когато някой техен служител изчезне, дори и вече пенсиониран, искат да знаят причината. Особено когато това не е единичен случай. Същото се е случило и на тъста ми.
— Политика? Не искам да имам нищо общо — въздъхна жената.
— Не е задължително да е свързано с политиката. Може да е някакъв личен въпрос отпреди години. Наистина не знаем. За нас определено е личен проблем.
— И вие ли сте от Мосад?
— Аз съм работила за тях — подвоуми се Ерика.
— Значи все пак политика.
— Казах „работила съм“. Вижте, казахме ви много повече, отколкото трябваше. Как да ви накараме да ни повярвате?
— Как ли? А вие ще ме посъветвате ли как да се отърва от непознати, които идват да разпитват за Авидан?
— Ако ни помогнете, може би ще можем да открием какво се е случило с него. Тогава ще спрат да идват и непознати.
Жената изпитателно ги оглеждаше.
— Ще ни позволите ли да видим бунгалото на Авидан? — попита я Сол.
Жената не помръдна. Сол затаи дъх в очакване.
Тя кимна.
За бунгалото се минаваше покрай къщата и хамбара, нагоре по стръмното пасище. Зад него гъстата гора преминаваше в скалисти чукари. Алпийският въздух бе свеж и приятно миришеше на вечнозелени иглолистни дървета.
Бунгалото представляваше обикновена едноетажна дървена постройка. От покрива се подаваше ръждясал кюнец. Сол огледа околността. Под тях бе тучната долина, встрани имаше малко езерце, на около километър вдясно се виждаха островърхите покриви на градските къщи, които еловите клони отчасти закриваха.
„Защо ли Авидан е избрал толкова примитивно и отдалечено жилище?“ — питаше се Сол.
— Откога Авидан живее тук?
— Дойде миналата есен. През октомври.
— Мислел е да прекара зимата тук?
— Каза, че е писател. Нужни му били тишина и пълна изолация, за да довърши романа си.
„Бивш член на Мосад да пише книги? Възможно е. Всичко е възможно. Но дали е било така? Когато започнат зимните виелици… Тишина и спокойствие? Авидан е стигнал до крайности. Защо ли е избрал това място?“ — питаше се Сол.
Влязоха вътре. Бунгалото бе разделено на две — спалня и кухня. Вместо камина имаше голяма печка, която служеше едновременно за отопление и приготвяне на храна. Стаите бяха в спартански стил. Стените — облицовани с нерендосани борови дъски. Кухненската маса представляваше по-широка дъска, поставена върху трупчета, а до нея пейка. Имаше някакви грубо одялани шкафчета, люлеещ се стол и още една пейка покрай едната стена. Леглото бе като койка, със сламен матрак. Над разнебитено бюро висеше напукано огледало. Чекмеджетата на бюрото бяха застлани с пожълтели вестници от 1975. В тях бяха сложени дрехи. На един рафт до бюрото бяха наредени книги, повечето за историята на Израел. Тук-там по стените бяха окачени снимки от израелската пустиня и претъпкания Тел Авив. В кухненските шкафове Ерика откри пластмасови чаши и чинии, а също и консерви. Под умивалника имаше препарат за миене на чинии.
„Човек би могъл да полудее, ако трябва да изкара зимата тук“ — помисли си Сол.
— Казахте, че не сте прибрали вещите на Авидан, защото предполагате, че може да се върне — обърна се той към жената. — Изглежда не е имал много неща, които да вземе със себе си.
— Ако е пишел роман — обади се Ерика, — трябва да го е взел със себе си. Не виждам нито ръкопис, нито пишеща машина.
Жената бе застанала на прага, огряна от слънцето.
— Понякога бунгалото не се виждаше от моята къща, поради силния снеговалеж. Дори мислех, че ще го затрупа. Но когато времето бе ясно и виждах, че от комина излиза пушек, се успокоявах. На първо число всеки месец слизаше, въпреки дълбокия сняг, и си плащаше наема.
Сол си спомни, че преди малко жената бе казала, че мъжът й я е напуснал. Изглежда парите от наема на Авидан са били добре дошли за нея и затова е търпяла странните му навици.
— Нещо не беше наред — каза жената. — Знаех го. А когато изчезна, реших да не пипам нищо, в случай че полицията се заеме отново с разследването на случая.
— Но доколкото можете да се ориентирате, мислите ли, че свещеникът и евреите са открили нещо интересно? — попита Сол. — Можем да прегледаме всички тези книги. Да търсим из запасите от храна. Да проверим за скривалище под дъските. Но ми се струва, че само ще си загубим времето. Авидан е бил професионалист.
— Свещеникът и другите двама мислеха, че могат да се възползват от моята безпомощност, да ме изиграят — гневно каза жената. — Не ми предложиха пари.
— А ако ние ви предложим? — Сол наостри слух.
