Мисията „Нощ и мъгла“

дочут от нечие неприятелско ухо. Подложил си на риск характера на задачата, която искахме да ти възложим.

— Мисля, че вече съм си изпълнил задължението.

— Трудно ми е да си представя как точно е станало — Покмарк отпи глътка кафе.

— Като достигнах до информация, с която вие не разполагате.

— Това го чух и по телефона. Бъди по-точен. От какъв характер е?

— Разговорът ни подслушва ли се?

— Говорим насаме.

— Разбира се. Но дали всичко казано се записва?

— Предполагам, че ще поискаш да ме претърсиш — вдигна рамене Покмарк. Извади миниатюрен магнетофон от джоба на бялото си сако и го постави на масичката до леглото. Сол чуваше въртенето на ролките въпреки разстоянието, което ги делеше.

— Само толкова? — запита Сол. — Няма ли безжичен предавател? — и се запъти към количката.

— Стига вече. Остави. Ще повредиш механизма — каза Покмарк. Повдигна бялата ленена покривка и под нея се показаха микрофон и мощен предавател на долния рафт. — А сега доволен ли си?

— Да. Искам разговорът ни да носи официален характер. Шефовете ти да знаят всичко. За да избегнем недоразуменията.

— И ние искаме същото, повече от всичко друго.

— Трима мъже се опитаха да ме убият.

— Да, във Виена. Бях там, спомням си.

— Не само във Виена.

Покмарк остави изненадан чашата си.

— Но и тук, в Швейцария — продължи Сол. — В планините. На юг от Цюрих. Предполагам, че бяха същите трима. Бях принуден да ги елиминирам.

— Бедничките.

— В мен са пръстените им.

— Повтори!

— Техните пръстени. Ще ви ги дам, ако стигнем до някакво споразумение. Това ще бъде услугата, която ви дължа. Ще изпълня моята част от сделката.

— Почакай, почакай — изненада се Покмарк. — Да проумея по-добре какво искаш да кажеш. Ще ми покажеш някакви пръстени и с това ще изпълниш задължението си към нас?

— Освен тях и автоматични оръжия, пластични експлозиви и фалшиви документи. Сигурен съм, че ще ви харесат. Принадлежат на разузнаване, за което никой нищо не знае.

— Не говори глупости — засмя се Покмарк.

— Е, добре тогава. Изключи магнетофона, изкарай количката навън и ни дай пет минути, за да изчезнем оттук.

— Пет минути? Няма да успеете. Но като ти казах, че говориш глупости, това не означаваше, че не искам да ги чуя.

— Не само да чуеш. Но и да приемеш условията ми. Ще ти дам пръстените. Ще ти кажа къде съм паркирал колата. Но с това задължението ми към вас свършва. Не искам опашка след себе си.

— Ще трябва да обсъдя предложението — колебаеше се Покмарк.

Телефонът иззвъня.

Сол очакваше обаждането, но Покмарк скочи изненадано.

— Нашите предани слушатели — каза Сол. — Да видим какъв е рейтингът ни.

Покмарк вдигна слушалката. Само кимаше и угоднически повтаряше: „Да, сър. Разбира се. Щом искате, сър.“ Затвори слушалката.

— Е, Ромул, дявол да те вземе! Казвай каквото имаш за казване! Ако си заслужава, ако наистина не ни е известно, както твърдиш, печелиш. Подчертавам условната форма. Не се опитвай да ни разиграваш. И помни, че бихме могли да използваме и медикаменти, за да получим същата информация.

— Да, но с медикаменти ще получите само отговори на въпроси, а вие не знаете какво да питате.

С периферното си зрение Сол наблюдаваше Ерика, която бе седнала на леглото, а в скута си под одеялото стискаше пистолет.

— Освен това, ще загубя твърде много.

— Пръстените — протегна ръка Покмарк.

Сол ги извади от джоба си и ги пусна в шепата на Покмарк.

— Сабя и кръст?

— Религия и насилие — отговори Сол. — Рубинът се повдига. Отдолу има тайник.

Покмарк го отвори. Примижа с очи, като видя жълтата капсула.

— Отрова ли е?

— Да си виждал някога подобно нещо?

— Да, всеки ден.

— Бяха истински дяволи. Толкова добре обучени убийци.

— Но това едва ли ще е достатъчно, за да те освободим от задължението ти към нас — поклати глава Покмарк. — С нищо не си доказал, че зад тях стои нова разузнавателна мрежа.

— Да съм споменавал думата „нова“? Погледни инкрустацията. Средновековен мотив. Мисля, че е създадена много отдавна.

— И никой не е чувал за тях? Странно.

— Ще ви дам възможност да ги разкриете — и Сол написа регистрационния номер на колата, който бе запомнил наизуст. Подаде листчето на Покмарк. — Черно рено. Модел от миналата година. На паркинга пред гарата. Автоматичните оръжия, пластичните експлозиви и фалшивите документи са в багажника. Съмнявам се, че ще откриете някакви отпечатъци от пръсти. Тези мъже обичат да носят ръкавици. И все пак, трябва да са оставили някакви данни при наемането на колата.

— Щом разполагат с фалшиви документи, това няма да ни отведе до никъде.

— Престани да се правиш на глупак — Сол не предполагаше, че ще избухне така. — За да наемат кола, им трябва кредитна карта. Дори да е с фалшиво име, все някой трябва да плати сметката. Парите трябва да дойдат от конкретно място.

— По-спокойно.

— Не съм обещал да търся отговорите на тази загадка! Казах ви точно това, за което говорихме по телефона. Какво сега? Приключих ли с вас или не? Кажи на шефовете си да отговорят! Запиши си всичко! Искам уговорката да се спазва! А най-вече искам да открия бащата на Ерика и да видя отново сина си!

Един етаж по-долу Галахър се бе разположил край тясна дълга маса и гледаше как се въртят ролките на магнетофона, свързан с радиопредавател. Той бе шеф на ЦРУ за Австрия. Срещу него седеше нисък мъж с нежна кожа и добре оформени нокти на ръцете — шефът на ЦРУ за Швейцария.

Костюмът на Галахър бе доста измачкан от пътуването в самолета, с който дойдоха от Виена заедно с Покмарк. Откровено казано Галахър нямаше власт на чужда територия. Но Ромул бе настоял да разговаря с „Виенската хлебарница“, а не с цветарския магазин в Цюрих. Освен това споразумението с Ромул бе сключено във Виена и обстоятелствата налагаха Галахър да участва в играта, независимо от мнението на стоящия срещу него шеф. А изглежда и той нямаше нищо против.

— Какво ви е мнението? — запита Галахър от уважение към домакина си.

Лицето на цюрихския шеф придоби сериозно изражение.

— Всъщност, това не е от нашата компетенция. Ленгли трябва да каже.

— Като се базира на нашето мнение — допълни Галахър. — А вие лично какво мислите?

— Бих искал да видя тези пръстени и колата.

— Но не това предлага Ромул. Той иска да решим преди да сме прегледали колата.

— Той едва ли ще има думата. Какво би станало, ако разследването не доведе доникъде и му кажем, че все още ни е длъжник?