Мисията „Нощ и мъгла“

правят само за отмъщение, това няма значение. Важни са последиците, те ще бъдат положителни за нас.

В стаята настъпи тишина.

— Всички ли са съгласни с плана? — запита Джоузеф. Присъстващите кимнаха, Абрахам също, но с явна неохота.

— Тогава да похапнем заедно — каза Ефраим. — В знак на нашия възобновен съюз, който ще положи началото на дълго отлагания край.

Мексико сити.

Аарон Розенберг седеше между двама от своите телохранители на задната седалка на бронирания си мерцедес и гледаше към олдсмобила пред тях, в който пътуваха още хора от охраната. Обърна се назад, за да види и крайслера, който също бе пълен с персонал, осигуряващ неговата безопасност. Измъчваше се от мисълта, че жена му и нейният бодигард бяха останали сами и си представяше какво правят, необезпокоявани от никого. Освен това се боеше от новите методи на тормоз, които можеха да измислят „Нощта и мъглата“, за да напомнят за съществуването си. Бе утроил броя на охраната около дома си, когато излизаше навън. Не тръгваше никъде с мерцедеса си без да бъде подсигурен отпред и отзад с други коли. Въпреки всичко, никога не би напуснал дома си днес, ако не бе абсолютно необходимо, ако не го бе повикал един от онези мъже, на които не можеше да откаже. „Няма две мнения по въпроса“ — мислеше си той. — „Аз не съм господар на себе си.“

Процесията се движеше със средна скорост по „Пасео де ла Реформа“. Скоро завиха наляво, като напуснаха очертанията на задушния град и се отправиха към прохладата на именията край езерото Чалко. Приближиха добре познатата му просторна къща с червени керемиди на покрива, която наскоро бе ремонтирана за негова сметка. Плувният басейн отзад, откъдето се откриваше чудесен изглед към езерото, бе подарък от Розенберг за домакина. Многобройните прислужници и градинари получаваха заплатите си от банковата сметка, в която той внасяше значителна сума на първо число всеки месец.

„Това е да се занимаваш с такъв бизнес“ — мислеше си той. — „Зависим си от други хора“. В такова потиснато настроение излезе от колата и тръгна към имението.

Посрещна го високопоставен служител в полицейското управление на Мексико сити. Фамилията му бе Хавес. Бе облечен с шорти и яркочервена риза, опъната на оформеното му шкембенце. Бе обут със сандали. На лицето му се появи нещо като усмивка, при която тънките му мустачки дори не помръднаха.

— Колко мило, че ни посетихте, господин Розенберг.

— За мен винаги е удоволствие, капитане.

Розенберг тръгна след него. Минаха покрай прохладната сянка на къщата и отидоха отзад при басейна, където слънцето ослепително блестеше. Стори му се странно, че не му предложиха нищо за пиене и започна леко да се притеснява.

— Моля, изчакайте ме тук — каза капитанът. Влезе през една плъзгаща се врата откъм задната част на къщата и скоро се върна с малък пакет в ръка. — Получих информация, която ще ви заинтересува.

— Нещо неприятно ли?

— Вие ще кажете — капитанът отвори пакета и извади голяма чернобяла снимка. Подаде я на Розенберг.

— Не разбирам — той се вледени от страх. — Защо ми показвате тази снимка на немски войник от Втората световна война? — Розенберг вдигна очи към Хавес.

— Не е обикновен войник, а офицер. Казаха ми, че чинът му е „оберфюрер“. Извинете за лошото произношение. Числи се към Totenkopfverbande или така наречената военна единица „Черепи“. Виждате металната емблема на шапката му — череп. Виждате и двойната светкавица на нашивките — символът на SS. Снимано е толкова отблизо, че дори надписът на токата на колана може да се прочете — „Моята лоялност е моята чест“. Внимателно разгледайте фона — купища трупове. Тази военна единица — „Черепите“ — се е занимавала с изтребването на евреите.

— Няма защо да ми разказвате за Холокоста — наежи се Розенберг. — Защо ми показвате тази снимка?

— Не можете ли да познаете този офицер?

— Не, разбира се. Откъде ще го познавам?

— Страшно прилича на баща ви, чиято снимка ми дадохте преди няколко месеца, когато ме помолихте да се заема с издирването му.

— Този човек тук не е моят баща.

— Не се опитвайте да ме лъжете — озъби му се Хавес. — Сравнявал съм ги най-подробно. Добавете бръчките! Махнете малко коса! Останалата си я представете леко прошарена! Малка намеса на пластичната хирургия и ще се окаже, че е точно баща ви!

— Но как може един евреин да бъде есесовски офицер?

— Баща ви не е евреин, нито пък вие. Истинското ви фамилно име е Роденбак! Малкото име на баща ви е Ото, а вашето Карл! — Хавес извади нови документи от плика. — Ето тази снимка, например. Една и съща е — както върху есесовската му карта за самоличност, така и във формуляра за получаване на виза за Мексико. Само имената са различни. Скоро властите ще научат кой е бил той! Ще бъде съобщено и на съответните длъжностни лица в САЩ, а и двамата знаем, че там държат на отношенията си с Израел и претендират, че не са безразлични към нацистките военни престъпници.

— Откъде научихте всичко това? — Розенберг стоеше като вкаменен.

— Не очаквате от мен да ви разкрия източниците си, нали? — Хавес разтвори ръце в знак на учудване и добра воля. — Чудя се колко ли ще ми платите, за да не обърна нужното внимание на информацията и да убедя началниците си, че сигурно има някаква грешка?

На Розенберг вече му се повръщаше от капитана. Изнудването нямаше край. За известно време си купуваше спокойствие. Но само за малко. Докато имаше пари, за да си го осигури. Мислеше си и за опасния товар, който пътуваше към Средиземно море. Този път положението наистина беше катастрофално.

— Колко искате? — запита направо той.

Алчното пламъче в черните очи на капитана никак не го успокои.

Сент Пол, Минесота.

Уилям Милер прекоси залата за коктейли с любезна усмивка, поздравявайки своите познати, и се отправи към мъжа в далечния ляв ъгъл. По телефона онзи се бе представил като Слоун. Твърдеше, че е от Асошиейтед прес и иска да разговарят за бащата на Милер.

Слоун отвърна на поздрава му по същия начин с усмивка, като стана и му протегна ръка.

Погледнаха се изпитателно.

— Получили сте нещо по пощата? — запита Слоун. — По телефона споменахте за някаква мръсотия.

— Наистина ли сте журналист?

— Честен кръст.

— По дяволите — преглътна Милер, ядосан на себе си. — Извинете, че избухнах, когато ми позвънихте. Мислех, че…

— Затова сме тук. За да обсъдим станалото — Слоун посочи с ръка към една маса.

Седнаха един срещу друг. Слоун бе към тридесет и пет годишен, нисък, с развит гръден кош, с оредяла тъмна коса и интелигентен поглед.

— Какво имахте предвид под „мръсотия“?

— Снимки.

— На?

— Нацистки концлагери. Трупове. Пепелища — Милер започна да разтрива челото си. — О, боже, баща ми изчезна. А след това някой изрисува огромен череп на дъното на басейна ми.

— Череп ли?

— А сега се появихте и вие.

— И предположихте, че…

— А вие не бихте ли предположил? Жена ми не знае за снимките.