Галахър го изгледа с раздразнение:
— Никога не сте работили с Ромул, нали?
— Не. Но какво значение има? Знам всичко каквото трябва за него. Само неприятности създава.
— Той е човек с характер. Във Виена сключихме сделка на добра воля. Сигурен съм, че е открил нещо, с което ни прави исканата услуга.
— Открил е? В минало време? — озадачи се шефът за Швейцария.
— Да. И сега очаква ние да изпълним обещанието си. А ако го разиграваме, ще откаже да ни сътрудничи.
Другият разтвори ръце.
— За което ще го накажем за назидание на всички, които решат да ни създават неприятности. Наистина не виждам какъв е проблемът.
На Галахър му се искаше да удари с юмрук по масата, но се въздържа и отговори със спокоен глас.
— Позволете да ви обясня. Аз съм работил с Ромул и познавам начина му на мислене. Той е много проницателен и предпазлив. Сигурен съм, че не ни каза всичко. Запазил е нещо в резерв, като тактика за продължаване на преговорите.
— Значи трябва да се преструваме, че приемаме условията му, докато не разкрие каквото знае.
— И после? Последиците могат да бъдат катастрофални. Ако се наложи да наемем някого за определена задача, няма да има доверие в нас. Трябва да кажем ясно „да“ или „не“ на Ромул. Може сведенията му и да не ни вършат много работа. Но имаме нужда от него.
— За да получим онази информация, която не ни е дал все още? За разлика от вас аз се съмнявам, че има такава.
Галахър отново си наложи да запази спокойствие.
— Чуйте ме. Ромул се забърка във всичко това, защото тъстът му е изчезнал. Двамата с жена си искат да разберат какво се е случило. Засега твърдят, че са попаднали на разузнавателна мрежа, за чието съществуване никой не знае. Ако наистина има такава, тя е замесена в изчезването на тъста му. Всичко, което Ромул узнае за тях, ще бъде свързано с онова, което ние искаме да научим. Трябва да му помогнем, а не да му се противопоставяме. И така, докато търси тъста си, без да иска ще работи и за нас.
Галахър бе изненадан от реакцията на колегата си. Беше съгласен.
— Да, докато търсят липсващия баща, ще попаднат и на непознатата мрежа. Разбирам ви добре. Наистина трябва да го насърчим в издирването му. Но възниква едно усложнение. Ние искаме той да ни свърши някаква услуга. Ако го оставим да продължи разследването си, свързано с непознатата мрежа, в случай, че тя е замесена в изчезването на тъста му, ние ще му помагаме. Ние ще вършим нещо за него, вместо обратното — очите на швейцарския шеф блестяха. — Той в действителност е много хитър. Намерил е начин да обърне ситуацията в негова полза, да ни накара да му помагаме.
Докато той набираше номера на Ленгли, Галахър взе друг телефон и се обади в стаята на горния етаж.
— Свържи ме с Ромул. Галахър на телефона. Намирам се в хотела. Слушах с интерес. В момента се опитваме да се свържем с Ленгли, за да разберем дали ще приеме условията ти. Но разбери, ние можем само да му дадем нашето мнение. Ленгли ще има решаващата дума.
— Разбира се.
— Това е жест на добра воля — продължи Галахър. — Обещавам ти да направя всичко, което зависи от мен, за да те подкрепя. Но имам нужда от още информация. Ти не каза всичко. Сигурен съм в това. Подскажи ми още нещо, което да наклони везните в твоя полза.
— Обещаваш ли?
— Имаш думата ми. Може да съм те използвал, но никога не съм те лъгал. Говори.
— Тримата, които носеха тези пръстени — Ромул се колебаеше. — Мъжете, които убих…
— Какво още ще ми кажеш за тях?
— Мисля, че бяха свещеници.
ЧАСТ ПЕТА
Ударът
Медуза
Вашингтон.
Въпреки че бе девет и шестнадесет сутринта и еврейският ресторант все още не бе официално отворен, осем възрастни мъже се бяха разположили около банкетна маса в едно сепаре. В него обикновено се провеждаха различни тържества и сватби, но сега случаят не бе празничен. Лицата на присъстващите бяха изопнати от неприятни спомени — за смърт и мъчителни загуби, но в същото време в тях се четеше мрачно задоволство. Вдигнаха тост — за отмъщение и наказание — и отпиха ритуално от чашите с вино.
Имената на събралите се бяха Абрахам, Даниел, Ефраим, Джоузеф, Яков, Моше, Натан и Симон. Бяха около шестдесет-седемдесет годишни и всеки от тях имаше татуиран на ръката си номер.
— Всичко ли е наред? — запита Ефраим.
Той погледна приятелите си. Те кимнаха.
— Механизмите са в готовност — обади се Натан. — Остава само да ги задействаме. Още една седмица и край.
— Господ да ни е на помощ — каза Абрахам.
— Да, справедливостта най-после ще възтържествува — каза Яков.
— Не без наша помощ — допълни Абрахам. — Това, което правим, не е похвално. Но трябва да го извършим докрай.
— Напротив, нашата намеса бе необходима — противопостави се Моше.
— След толкова години, какво ще спечелим?
— Нима изминалото време има значение? Важно е да има справедливост, както тогава, така и сега. Или се съмняваш в нейния смисъл? — запита Симон.
— Да не би да ни подтикваш да се откажем и да им простим? — запита Джоузеф.
— Да се откажем ли? — повиши глас Абрахам. — Разбира се, че не. Да останем пасивни би било равностойно да се оставим да ни унищожат — той замълча. — Но да умееш да прощаваш е добродетел. А понякога хората наричат най-долното отмъщение раздаване на справедливост. Ние сме народ, избран от Бога, и трябва да се защитаваме, когато се наложи. Но дали ще останем богоизбрани, ако се оставим да ни ръководят най-ниски страсти?
— Щом не одобряваш нашите действия, защо просто не се оттеглиш? — запита го Яков.
— Недей така — обади се Джоузеф. — Абрахам е прав да повдига тези въпроси. — Ако не се ръководим от морала, наистина ще си навлечем презрението на обществото.
— Признавам си, че това изобщо не ме интересува. Ръководи ме само омразата — каза Ефраим. — И до днес не мога да забравя труповете на родителите ми, на братята и сестрите ми. Само едно искам, само към едно се стремя с всички сили — да отмъстя.
— И аз имам не по-малко причини от теб да ги мразя — отговори Абрахам. — Но не бих желал да се поддавам на емоции. Само чувствата, които те карат да направиш нещо полезно имат смисъл.
— Ние уважаваме твоето мнение — каза Ефраим. — Но сигурно всички ние се стремим към едно и също, макар и водени от различни подбуди. Позволи ми да ти задам само два въпроса.
Абрахам го изчака да се изкаже.
— Мислиш ли, че онези, които са се облагодетелствали от нашето страдание, трябва да запазят тези богатства и да им се радват?
— Не, това не е справедливо.
— И аз така мисля. А дали можем да оставим греховете на бащите да бъдат повторени от синовете им?
— Не, не трябва да оставяме злото да процъфтява. Кълновете трябва да бъдат унищожавани още в зародиш.
— Но в този случай те вече са израснали. Налага се да действаме, нима не разбираш? А дали някои го
