Въпреки всичко той все още се притесняваше дали информацията на Джоузеф е достоверна. Нямаше начин да потвърдят от друг източник времето и мястото на контрабандната доставка, нито разпознавателните кодове. Все пак Миша не би рискувал, ако съобщението не бе изпратено лично от Джоузеф и ако пратката не представляваше заплаха за сигурността на Израел. Реши, че при дадените обстоятелства по-голям риск е да не предприема нищо. Началниците му се бяха съгласили доста неохотно.
Вратата на стаята се отвори. Помощникът му влезе запъхтян. Чертите на лицето му бяха изопнати от вълнение.
— Ромул току-що се обади.
— Надявах се, че ще го направи. Къде е той?
— В Рим.
— Как е влязъл във връзка с нас?
— Чрез ЦРУ — помощникът му подаде листче хартия с написан телефонен номер. — Настоява да му се обадиш час по-скоро.
Съобщението го озадачи. Когато Миша за последен път бе видял Сол, някой се бе опитал да го убие, най-вероятно ЦРУ. Но дори и да не бяха те, Сол бе обещал да не търси помощ от никого. Защо сега ще използва техните връзки с Мосад? Дали не си е довлякъл някоя беля? Дали това съобщение не е някакъв номер?
Въпреки недоумението Миша се зарадва на листчето. От една страна, щеше да чуе Сол и Ерика, а от друга, щеше да се поразсее малко, докато чака новини за хода на операция „Спасение“. Вдигна слушалката и набра номера. Телефонът звънна само веднъж. Сол веднага го вдигна. Миша чу звучния му глас.
— Ало.
— Тук Пясъчната змия. Можеш ли да говориш спокойно от този телефон?
— В ЦРУ съм. Смятат, че никой не ги подслушва.
— Загазил ли си?
— Не. В момента си сътрудничим. Твърде дълго е, за да ти обяснявам. Научих някои много тревожни факти за бащата на Ерика.
— И аз — отговори Миша. — Вчера ми изпрати съобщение, днес също. Знам със сигурност, че е жив. Видели са го. Кажи на Ерика. Баща й е жив и не е отвлечен. Но не иска да знаем къде е отседнал. Направил е така, че да не можем да го проследим. А що се отнася до информацията…
— За нацистите ли? — прекъсна го Сол. — Нима ти е казал?
— Какви нацисти? — Миша доближи слушалката до ухото си. — За какво говориш?
— Военнопрестъпници. Заради тях е изчезнал. Той, Ефраим Авидан и други бивши служители на Мосад от списъка, който ни даде, са научили къде се крият бивши нацистки престъпници. Образували са група за отмъщение.
Миша онемя от изненада.
— Ако не ти е казал за това, то тогава какво ти е предал? — запита настойчиво Сол.
— Дори и по най-сигурния телефон не мога да ти кажа. Информацията му е от жизненоважно значение за Израел. Засега само толкова. Утре ще мога да ти обясня.
— Но утре ще бъде вече късно. Джоузеф е на път да извърши нещо, за което ще има кошмари до края на живота си. Заради него, заради Ерика, трябва да му попречим. Каза, че отново е изчезнал. Нямаш ли представа къде би могъл да бъде?
— В движение е. Обадил се е първо от Щатите, после от Канада.
— Канада ли каза?
— Важно ли е за теб?
— Къде по-точно? — настоятелно запита Сол. — От кой град?
— Торонто.
— Така си и мислех!
— Защо? Кажи ми? — попита Миша. — Защо е там?
— Синът на един от бившите нацисти живее там. На Художника, помощник-комендант на Майданек. Фамилията му е Холоуей.
Миша тежко въздъхна. Би могъл да каже на Сол, че това е името на един от търговците на оръжие, за които бе получил съобщение от Джоузеф. Но тайната на операция „Спасение“ не може да бъде разкрита преди успешния й край. Когато участниците в нея се завърнат на безопасно място в родината, ще подаде информация на либийците, че Холоуей е замесен в провала. Едва тогава ще може да разкаже на Сол онова, което сметне за нужно.
— Трябва да свършваме. Ще ти се обадя утре по обяд. Много е важно. Не предприемай нищо дотогава. Чакай да ти позвъня. Ще ти дам информация, която ще ти бъде от полза.
Миша затвори телефона.
Чу се свободен сигнал. Доста объркан Сол също затвори и се загледа в скромно мебелираната стая в тайната квартира, която им посочи Галахър — една ферма извън Рим. В момента изпълняваше функциите на лазарет. Ледената висулка бе толкова пребледнял, че напълно отговаряше на прякора си. Бяха го сложили да легне, във вената му бяха забили игла със система, по която течеше кръвна плазма. Същият лекар, който преди това бе свестил отец Дюсо, вече бе направил нужната дезинфекция и шиеше раната на лявата ръка. Превърза я с марля и бинт.
— А сега идва по-трудната част — каза лекарят. Започна да разглежда данните за състоянието на пациента върху портативни монитори. — Сърцето му не бие равномерно. Кръвното налягане е ниско. Дишането му… Продължавайте с кислорода — обърна се той към асистента си.
— Мислите ли, че има опасност за живота му? — запита Сол.
— С две огнестрелни рани той е на път да постави рекорд, че изобщо е жив все още. Всяка крачка за него е означавала загуба на кръв. Дали ще умре? Ще бъде истинско чудо, ако оцелее. Освен това трябва да му направя операция, за да извадя куршума от втората рана.
— Не трябва да умира!
— Всички сме смъртни.
— Трябва да изкопча още информация от него!
— В такъв случай сега е моментът. Преди да го приспя. След петнадесет минути няма да бъде в състояние да ви каже нищо до утре вечер.
Сол се наведе над Ледената висулка. Лекарят и двамата му асистенти се въртяха около ранения, Галахър нервно се разхождаше напред-назад. Дру бе застанал неспокойно на прага, а зад него се виждаше Арлийн, която следеше състоянието на Ерика и отец Дюсо в другата стая. Сол избърса със салфетка потта от лицето на Ледената висулка, на което бе изписана силна болка.
— Чувате ли ме?
Той леко помръдна глава.
— Лекарят казва, че може да не оживеете. Но ако не умрете, ви гарантирам, че ще ви пуснат, щом оздравеете.
— За бога, не е твоя работа да обещаваш — обади се Галахър.
— Готов съм на всичко, стига той да ми помогне — обърна се към него Сол. — Още в началото ти казах, че това е личен проблем. Но вече не се отнася само за тъста ми, а и за жена ми. Щом разбере какво се кани да направи баща й, никога няма да ми прости, че не съм му попречил с всички възможни средства. Не се опитвай да ме възпираш, защото…
— Какво ще ми сториш? И в какво ще се превърнеш след това? Ново издание на баща й ли? — запита Галахър.
Сол се замисли, като си призна, че Галахър имаше право. Но чувствата му към Ерика надделяха и той настоя да му позволят да действа, както е намислил.
— Не, има разлика — каза Сол. — Тук не става дума за омраза. А за любов.
— Може би това още повече влошава положението.
— Виж какво, съжалявам наистина. Нямах намерение да те заплашвам. Но ти трябва да ме разбереш — Сол отново се наведе над Ледената висулка. — Кажи ми всичко, което те питам. Аз трябва да знам
