Мисията „Нощ и мъгла“

на църквата, би се изложил на твърде голям риск да бъде застрелян. Подмина го. Целият бе плувнал в пот. Стигна следващата пресечка и отново зави надясно.

Тук видя един страничен вход към същата църква и надпис отгоре — Базилика „Свети Климент“. В това време Сет също зави по улицата и отново се прицели. Ледената висулка разбра, че няма друг избор и се пъхна в страничната врата, като едва я отвори. Щом влезе вътре, бързо затвори и се опита да заключи, но нямаше с какво. Остави я така и хукна навътре. Видя, че се намира в голяма зала. По стените имаше фрески, изобразяващи Христос и апостолите. Други две зали бяха отделени от главната с колони. Отнякъде се появи екскурзовод, който му обясни, че базиликата е затворена за туристи след шест и половина. Ледената висулка изобщо не му обърна внимание. По-скоро усети, отколкото видя, че олтарът бе някъде далеч вляво. Поиска да се скрие зад преградата, която изглежда служеше за изповедалня, но екскурзоводът отново му викна да излезе. Когато чу, че страничната врата изскърца, разбра, че екскурзоводът можеше да насочи Сет към него с протестите си. „Трябва да си намеря друго място“ — помисли си той. Вдясно видя стълби, които се спускаха надолу. Започна да слиза по тях точно когато външната врата хлопна. Забързаните стъпки на Сет отекнаха в тишината. Може би Сет не бе успял да го забележи, но лесно щеше да се ориентира по кървавите следи.

Ледената висулка стигна до една площадка, откъдето се спусна по други стълби вдясно. Когато слезе долу, изохка не толкова от болка, колкото от отчаяние, защото видя, че се бе оказал в дълъг коридор. Чу стъпките на Сет зад гърба си и се пъхна в една врата вдясно. Влезе в нещо като втора базилика.

Удари го силен мирис на плесен. Сградата бе от преди четиринадесет века. Проникващата слаба светлина едва разпръскваше мрака. Не можеше да се скрие дори и в най-тъмния ъгъл, защото следите от кръвта по пода щяха да го издадат. Залитайки, мина покрай стенописи, на които се виждаха римски благородник и слугата му, заслепени от сиянието, излъчващо се от някакъв светец. Чу стъпките на Сет по стълбата отвън. Втренчи се в олтара и му се стори, че отстрани има изход. „Ако мога да стигна до него, преди Сет отново да стреля по мен, сигурно ще намеря начин да го изненадам. Той е толкова самоуверен, че изобщо не очаква да го нападна в това състояние.“

Всъщност, няма защо да се заблуждаваш. Нямаш достатъчно сили. Освен това си изпусна пистолета.

Но нали имаш нож.

Ледената висулка се дръпна рязко встрани и избегна един куршум, който се заби в стената и изкърти част от стенописите. Стъпките приближаваха. Внезапно влезе екскурзоводът и започна да крещи по тях да се махнат по-скоро оттам. Сет го застреля без да се замисли.

Сет се прицели и стреля напосоки в преддверието. Ледената висулка бе вече близо до изхода вляво от олтара. Бързо влезе вътре, а зад гърба му отново се чу изстрел. Видя стъпала, водещи още по-надолу в земята. Нямаше друг избор и заслиза по тях. Стигна до някаква площадка и видя коридор, който завиваше надясно. Спъна се в издаващи се над пода развалини, които вероятно бяха стари колкото самата Католическа църква. Точно под олтара на базиликата, която бе напуснал преди малко, забеляза останки от римски сгради и нещо като храм помежду им. Най-изненадващото бе, че той не бе християнски, а езически. В центъра му имаше олтар, в който се виждаше статуя на римски бог с гладко обръснато лице и изключителна красота. Той изпълняваше някакъв свещен ритуал — пробождаше гърлото на един бик. Куче, скорпион и змия се мъчеха да убият бика, преди богът да е довършил свещенодействието.

Ледената висулка разбра, че попадна в капан. Чу Сет, който се спускаше след него по стълбите, затова избра единственото възможно място за скривалище — зад олтара. Кръвта му багреше каменните плочи на пода, все едно че от пронизаното гърло на бика действително се стичаше алена струйка. Сложи детонатора в джоба и с подвижната си лява ръка измъкна нож, пристегнат около десния глезен. Сдържайки дъха си, избърса потта от челото си, конвулсивно потръпна от болка и зачака. Сет се появи в храма.

— Кръвта те издава. Знам къде си.

Подметките му стържеха по древните каменни плочи. Над олтара се надвеси сянка.

Ледената висулка погледна нагоре и видя червенокосия Сет. Устните му бяха подути, със засъхнала по тях кръв. Никога не бе виждал очите му да святкат така.

— Детонаторът — протегна ръка той.

— Скрих го преди да се спусна тук долу.

— Тогава няма да имаш нищо против да те претърся — и Сет пристъпи към него.

Ледената висулка се дръпна назад.

— Дай ми го и може да те оставя жив.

— Знам, че ще ме убиеш, но преди това ще ми покажеш как ще натиснеш копчето.

— Няколкото дни, които прекарахме заедно, бяха нещо като дългогодишен брак. Добре си ме опознал. Давай детонатора — приближи се още повече Сет.

— Ще трябва да си го вземеш сам — на свой ред се отдръпна Ледената висулка.

Сет поклати глава.

— Не позна. Ще те прострелям преди да се приближа, но този път в корема. Ще останеш жив, за да видиш как ще натисна бутона, но няма да имаш сили да се съпротивляваш — каза Сет и насочи пистолета.

Ледената висулка трескаво мислеше какво да каже, за да отвлече вниманието на противника си.

— Истината ли каза в колата?

Сет не отговори веднага.

— Питам те ти ли уби баща ми?

— Защо да те лъжа, след като истината е толкова приятна за мен? Разбира се, че да.

— Защо?

— Холоуей реши, че и ти трябва да участваш в издирването. Казах му, че нямам нужда от помощ, но той настоя. Само че твоят баща още не беше изчезнал. Имаше вероятност той да е следващият, но не можех да губя ценно време в чакане. Затова сам свърших тази работа — Сет се опита да изобрази нещо като усмивка на размазаните си устни. — Убих го в магазина ви в Австралия. Използвах заглушител. Застрелях баща ти и продавача, докато ти беше на среща с емисаря на Холоуей. Завих тялото на баща ти в мушама и го натоварих в багажника на колата си. Направих го посред бял ден пред очите на всички на плажа. Никой не ми обърна внимание. Дали изобщо някой на някого обръща внимание? Върнах се в магазина и го подпалих. Качих се на колата и избягах най-спокойно. Все едно, че се разтворих във въздуха.

— Какво направи с тялото? — на Ледената висулка му се повръщаше от чутото.

— Наех лодка. Влязох по-навътре. Хвърлих го на акулите да си направят банкет.

Ледената висулка болезнено изхриптя.

— Тялото трябваше да изчезне — продължи Сет. — Все едно, че е дело на „Нощта и мъглата“. Само така можеше да се присъединиш към нас в търсенето на останалите.

— А пратеникът на Холоуей? Той къде изчезна?

— Изчаках го в хотела. Представих му се. Излязохме заедно да се поразходим с колата ми. Застрелях и него. Хвърлих го за храна на акулите, както и баща ти. Исках да изглежда така, сякаш Холоуей е виновен за изчезването и на двамата. За да те накарам да потърсиш Холоуей.

— А когато го направих, се оставих като глупак да ме убедите, че нямате нищо общо с изчезването на баща ми. И започнах да ви помагам.

— Трябва да си призная, че наистина имаше някаква полза от теб, когато заловихме Медичи. Но всъщност Холоуей грешеше — нямах никаква нужда от помощта ти. Никога не бихме могли да се разбираме. Баща ти бе откраднал жената, която бе обичал моят баща. Твоята майка би могла да бъде и моя. А теб можеше изобщо да те няма. Ако баща ми все още е жив, страшно ще се зарадва, когато научи, че съм убил не само неговия враг, но и сина му. Каква ирония на съдбата, нали? Скарахме се за една жена, също както и бащите ни. Дай ми детонатора. Обещавам ти, че няма да те оставя да се мъчиш много, след като видиш как ще натисна бутона.

Загубата на кръв замъгляваше съзнанието му. Чувстваше, че му се доспива. „Съсредоточи се. Недей да оставяш този мръсник да тържествува.“

— Даваш ли ми дума? Че ще ме убиеш без да ме измъчваш?

— Имаш я.

Ледената висулка бръкна в джоба с дясната си ръка, която почти не можеше да контролира, и извади