— Какъв е смисълът? И без това излъга мъжа й. След малко той самият ще реши, че вече сме достатъчно далеч и ще се опита да махне колана. Така или иначе тя скоро ще умре.
— Доколкото усещам имаш слаба надежда, че онзи ще успее да свали бомбата, без тя да избухне, така ли?
— И какво, ако е така? Амиталът и без друго бе размътил съзнанието й. Не би могла да ни разпознае.
— Да, но така ще си разваля удоволствието. Освен това откъде накъде ще се грижиш за някаква си кучка?
— Тя не представлява заплаха за нас. Защо трябва да умира?
— Трябва, приятелче. За да ти дам урок. Никога да не ми се бъркаш — и Сет постави пръст върху детонатора.
Въпреки всичко Ледената висулка не би реагирал, ако Сет не бе го изгледал така свирепо. Той побесня. Спусна се като пружина, която внезапно е била освободена, и грабна детонатора, за да го изключи. Заедно с устройството бе откъснал и парче кожа от пръста на Сет.
— Върни ми го веднага — лицето на Сет се изкриви от гняв, особено като видя бликналата от ръката си кръв.
— Рискуваме твърде много, ако се мотаем тук. Ще уредим този въпрос, когато стигнем на безопасно място.
— Не, ще го решим веднага.
В следващия миг Сет извади пистолет. Въпреки че бе със заглушител, ограниченото пространство в ситроена усили звука от изстрела, който сякаш прониза ушите на Ледената висулка. Щом зърна оръжието, той моментално се дръпна доколкото можеше встрани. Куршумът прониза само ръката му, излезе оттам и се заби в контролното табло. Без да мисли за силната болка, той се извърна бързо и хвана цевта, насочвайки я встрани, преди Сет да успее да стреля втори път. Завърза се борба за пистолета.
По ръката на Ледената висулка се стичаше кръв. Въпреки силната воля за победа, раната изсмукваше силите му. Цевта неумолимо се насочваше към главата му.
— Трябваше да те убия още преди. Както направих с баща ти.
Зениците на Ледената висулка се разшириха. „Той е убил баща ми?“ Може би Сет бе казал това с надеждата, че ще отвлече вниманието на противника си, за да може спокойно да се прицели. Но ако действително си правеше такива сметки, дълбоко се излъга. Вместо да се смути, Ледената висулка неистово изкрещя и със страхотна сила насочи пистолета към лицето на Сет като опря заглушителя в челото му. Прехвърли се отзад и стовари юмрука си в зъбите на Сет.
— Мръсник, наистина ли си го направил? — и го удари втори път, размазвайки устните му. — Отговаряй! — крещеше той, като успя да избие пистолета от ръката на Сет. Точно когато поставяше пръста на спусъка, до тях спря такси. Вратите се отвориха. Ледената висулка забеляза мъжа и жената, които бе виждал облечени като свещеник и монахиня в парка на Ватикана.
Сет го удари в стомаха. Той се преви на две и усети, че онзи се опита да му измъкне пистолета. Но не можа да го хване здраво и оръжието тупна на пода. Мъжът и жената отвън се спуснаха към ситроена. Без да има време да разсъждава, Ледената висулка се подчини на инстинкта си — грабна детонатора от предната седалка, отвори вратата откъм тротоара, изскочи и се смеси с тълпата. Чувстваше ужасни болки в простреляната си ръка. Чу изстрел от пистолет със заглушител и трясък от счупен прозорец. Пешеходците се разпръснаха с викове.
Когато Дру видя, че ситроенът внезапно закова на място, извика на шофьора на таксито да спре. През прозореца забеляза двама мъже, които се биеха. В първия момент си помисли, че единият е отец Дюсо, който е дошъл на себе си и се опитва да се освободи. Но след това ясно различи русия и червенокосия, които се боричкаха за нещо, което му заприлича на пистолет. Разбра, че бе спор на живот и смърт. Бяха толкова увлечени, че той реши, че няма да забележат, ако двамата с Арлийн се опитат да ги хванат. Изскочиха от таксито и се спуснаха към ситроена.
Внезапно Ледената висулка обърна глава към тях. Изненадата, която се изписа на лицето му, изведнъж се смени със силна болка, защото другият го бе ударил в стомаха. Той бързо грабна нещо от предната седалка и изхвърча от колата. В същия момент Сет вдигна някакъв предмет от пода, хвърли поглед към Дру и Арлийн, които приближаваха, насочи пистолета към тях и стреля.
Задното стъкло се пръсна на парчета. Пешеходците се разпищяха. Дру и Арлийн залегнаха на улицата. До този момент Дру не бе вадил пистолета си, за да не плаши шофьора на таксито, но сега се приготви за отбрана. „Детонаторът“ — трескаво мислеше той. — „Трябва да вземем детонатора.“ Но изведнъж погледна към отдалечаващия се в тълпата рус мъж и разбра, че правоъгълният предмет в дланта му е точно дистанционното устройство. Бе го грабнал преди да излезе от колата. Но той забеляза и друго — че от лявата ръка на бягащия се стичаше кръв.
Проснат на улицата, Дру насочи вниманието си обратно към ситроена, като се целеше в строшеното задно стъкло. Бе готов да натисне спусъка веднага щом червенокосият се покаже. Но Сет бе залегнал на седалката и се прикриваше зад отворената откъм тротоара врата. След това внезапно излетя навън и се смеси с тълпата. Дру не можеше да стреля по никакъв начин, защото имаше опасност да улучи някой минувач. Безсилен да направи каквото и да е, той наблюдаваше отдалечаващия се Сет.
Дали онзи искаше да избяга? Изглежда нямаше никакво намерение да се крие, а по-скоро се бе спуснал след Ледената висулка. Русият тичаше по „Виа Лабикана“ и зави надясно, като се скри зад един ъгъл. Другият го следваше с пистолет в ръка.
Какво ли се бе случило между тях, та ги бе превърнало във врагове?
Дру погледна към ситроена. Свещеникът лежеше превит на задната седалка.
— Арлийн, изведи го оттам. Внимавай да не би някой да те проследи. Върни го в хотела.
— А ти?
— Аз ще се заема с тях — отговори през рамо Дру и се спусна след Сет и Ледената висулка.
„Кучият син е по петите ми!“ — мислеше Ледената висулка. — „Почти го нокаутирах. Откъде има сили да ме преследва. Решил е да ме убие!“ Той дори не бе забелязал, че е грабнал детонатора, когато изхвърча от колата. Направил го бе по-скоро инстинктивно. Разбра, че държи нещо в ръка едва когато посегна да извади собствения си пистолет, закачен отзад на колана. Детонаторът, досети се той. Премести го в ранената си лява ръка, измъкна пистолета и сви надясно от „Виа Лабикана“. Очакваше, че Сет ще стреля по него, но не за да го убие на място, поне не веднага. Целта му е да го обезоръжи и да го накара да гледа как натиска бутона. Не се бяха отдалечили много от Колизея и взривът щеше да се чуе. Едва тогава, след като си доставеше удоволствието да му покаже, че е победител, Сет щеше да го застреля и да избяга.
„Не мога да допусна това!“ — ядосано си мислеше Ледената висулка. — „Ако не беше онази жена, нямаше да се скараме! Сет нямаше да ми каже, че е убил баща ми! Щяхме да сме вече на достатъчно безопасно разстояние оттук! Каква ми е тя? Защо ми трябваше да я защитавам?“ Но след това си спомни арогантното поведение на Сет, неговото високомерие и омраза, заради които загуби контрол и започна да тормози Ледената висулка. Така и двамата се бяха лишили от възможността да разпитат свещеника и да намерят бащите си. „Той е по-луд, отколкото си представях.“
Както тичаше по страничната улица, усети пронизваща болка в дясното рамо. Тя го извади от равновесие и той залитна, като едва не падна на тротоара. Плисна кръв. Дясната ръка не се подчиняваше на волята му — пръстите сами се разтвориха и пистолетът падна на паважа. Стисна детонатора още по- здраво в лявата си ръка, притисна я към гърдите си и затича още по-силно. Но загубата на кръв си казваше думата. Погледът му се размъти, краката му започнаха да се преплитат. Не бе чул изстрела, защото пистолетът бе със заглушител. Предполагаше, че нямаше да чуе и следващия, но Сет непременно щеше да стреля отново, този път в краката му.
„Аз съм му на мушка. Трябва да се скрия някъде. Да се махна от тази улица.“ Вдясно пред себе си видя голяма сграда, която хвърляше сянка на улицата. Бе стара църква. Спусна се към нея, като събра всичките си останали сили. В същия момент Сет стреля отново, но куршумът не успя да го улучи и се удари в циментовите стъпала.
Ранените му ръце пулсираха болезнено. Той разбра, че ако влезе по широките стълби през главния вход
