метален пояс, през който минават жици, свързани по такъв начин, че всеки опит да махнеш пакета ще предизвика взрив и ще я разкъса на парчета. Детонаторът ще престане да действа, когато изляза от радиообхвата. Едва тогава ще можеш да свалиш пояса без да й навредиш.
Сол потръпна.
— Изглежда сте помислили за всичко — тъжно каза Сол.
— Да. Затова съм още жив. До шест. И не се опитвай да хитруваш. Само изпълнявай.
Линията прекъсна.
Сол също затвори. Съобщи на Дру и Арлийн онова, което му каза мъжът, като се опитваше да скрие вълнението си.
Дру за момент замълча, като оценяваше ситуацията. След това бързо заговори:
— Часът е 12:20. Имаме само пет минути, за да върнем отец Дюсо в стаята, преди да дойде Галахър. Там можеш да продължиш да го разпитваш. Но ако трябва да върви сам в Колизея, по-добре спри да му даваш амитал. Остави действието му да премине.
— Да. Всичко това е така, ако предположим, че Галахър се съгласи да даде свещеника — каза Сол.
— Мислиш, че няма да се съгласи ли? — попита Арлийн.
— Галахър иска да научи колкото може повече за Братството. Няма да се зарадва много на сделката, която сключих. Представи си само, че реши да изпрати някой от хората си в Колизея? Или сметне, че заплахата с бомбата е измислица и се опита да си върне свещеника? Нямам намерение да залагам живота на Ерика заради нечии тънки сметки. А има и още нещо — как да му обясня, че съм преместил тук свещеника? Защото веднага ще попита как са се свързали с мен? Ще се наложи да му кажа, че съм го пренесъл тук, за да го разпитаме заедно. Ще разбере за вас.
Дру и Арлийн се спогледаха. Арлийн кимна.
— Добре, кажи на Галахър — каза Дру. — Жена ти е много по-важна от желанието ни да не се замесваме с Галахър.
Сол почувства топлината, с която бяха изречени думите. Дълбоко развълнуван им каза:
— Знам колко много бихте желали да останете извън играта на ЦРУ. Затова оценявам жеста ви. Благодаря ви. Не мога да изразя с думи това, което чувствам.
— Не е само приятелски жест — каза Дру.
— Дори и да разкажа на Галахър за вас, проблемът си остава. Не мога да разчитам, че той ще спази обещанието, което поех. Не искам хората му да се мотаят из Колизея. Единственото, което ми идва наум, което ще може да ми гарантира това, е…
— Да не му казваш изобщо? — попита Дру.
— Да, налага се да откраднем свещеника.
Дру веднага се съгласи. Сякаш двамата от години бяха работили заедно и вече се разбираха без много думи.
— Арлийн, провери в коридора. Виж да не би Галахър да е отвън. А ние двамата ще изведем отеца през аварийните стълби. Докарай колата до входа. Чакай ни вътре.
— Но нали ще ви видят да го изнасяте от хотела?
— Все едно, че е спешен случай. Ще изчезнем толкова бързо, че никой няма да може да реагира, камо ли да ни разпитва.
Когато чу, че на вратата се почука, Ледената висулка скочи. През цялото време бе гледал жената пред себе си, която бе в безсъзнание, като разсъждаваше над поведението на Сет. Реши, че да убиваш така автоматично, без никаква причина, бе просто липса на самоконтрол. Не се побираше в представите му за професионална етика. „На Сет му доставя удоволствие. Точно това ме безпокои. Блясъкът в очите му. Все едно, че прави… секс“. Тази асоциация го накара да си спомни как едва не се стигна до бой, когато се опита да предпази жената, за да не я изнасили Сет. Според разбиранията на Ледената висулка използването на медикаменти или сила при разпит бяха съвсем в реда на нещата. Но изнасилването на една жена само за задоволяване на инстинктите дълбоко накърняваше чувството му за достойнство. Пленниците имаха право на човешко отношение, не биваше да се третират като предмети, нито да им се причинява безпричинна болка.
„Недей да мислиш повече за това, а за баща си…“ — повтаряше си той. — „Нищо друго няма значение — нито тази жена, нито принципите ти.“
Нямаше как да не стигне до мисълта, че зараждащият се между него и Сет конфликт беше продължение на съперничеството и враждата между техните бащи. Дали всичко щеше да се повтори отново?
Той погледна през ключалката, видя, че е Сет и отключи. Веднага почувства нещо нередно в пакетите, които носеше, а и познатият блясък в очите му се бе появил отново.
Блясъкът като че ли помътня, когато погледна към леглото.
— Ти си я облякъл?
— Тя трепереше.
— Трепереше ли? — очите му отново светнаха. — Тъй като през цялото време ти е толкова жал за нея, сигурно ще се зарадваш, като ти кажа, че скоро ще ни напусне.
— Какво си намислил?
— По време на разпита тя ти съобщи името на мъжа си и къде са отседнали.
Ледената висулка кимна утвърдително. Сет постави пакетите върху бюрото.
— Обадих му се.
— Какво си направил?
— Организирах размяната й срещу свещеника — Сет отвори пакетите, откъдето се показаха пластични експлозиви, детонатор с дистанционно управление и предавател. Имаше още батерии, проводници, метален пояс с ключалка.
— Откъде, дявол да го вземе, домъкна всичко това?
— Един от моите хора тук в Рим ми помогна.
Докато поставяше експлозивите и детонатора в металния пояс, Сет му обясни какво бе намислил.
Ледената висулка остана със зяпнала от учудване уста. „Сега разбирам защо Сет не пожела да ми каже къде отива. Никога не бих се съгласил с този план“ — мислеше си той, а на глас каза:
— Твърде рисковано е. Въпреки обещанията на съпруга й, няма начин да не изпратят хора от тайните служби.
— А тази бомба на гърба й? Ако той я обича, ще следва стриктно заповедите ни — Сет извади една взривна капсула от джобчето на сакото си, постави я в експлозива и го свърза с полюса на детонатора чрез проводник. Единия край на останалата жица запои за металния пояс, другия за втория полюс на детонатора. — След като сложа вътре батериите и заключа пояса, ще се получи непрекъсната електрическа верига. През ключалката също ще минава жица, свързана с детонатора. Така ще е най-сигурно. Ако някой се опита да отвори пояса, за да извади детонатора, ще се получи късо съединение. Бомбата ще избухне. Другият начин за възпламеняване, разбира се, е чрез дистанционния радиопредавател.
Ледената висулка го наблюдаваше с отвращение. С тревога размишляваше над думите, с които Сет бе успокоил съпруга на тази жена: „След като излезете от радиообхвата, можете да разглобите приспособлението.“
— Няма начин да се освободи.
— Но ти си казал на мъжа й…
— Излъгах го — Сет промуши пояса около кръста на жената и го заключи. Постави батериите в детонатора, затвори металния капак на колана и се захили доволно. — Единственият начин да махнеш това, е да вдигнеш тази кучка във въздуха. Как се чувстваш сега, а, приятелче?
Часът на истината
Торонто, Канада. 6:30 сутринта.
Слънцето току-що бе изгряло. Джоузеф Бернщайн се чувстваше доста отпаднал. Помоли шофьора на таксито, с което пътуваше, да го остави на следващата пресечка. Намираха се в един от кварталите, на който предстоеше да бъде разчистен от стари сгради и подготвен за ново строителство. От двете страни на
