— В Израел.
— Защо напуснахте Израел?
— За да търсим баща ми — тя повиши глас и премигна с клепачи.
Ледената висулка бързо отиде до бюрото и напълни втора спринцовка с натриев амитал, който беше приготвил преди малко. Заби иглата в бедрото й. Лекарството подейства веднага. Тя се отпусна.
— Къде отидохте, след като напуснахте Израел?
— Във Виена.
— Откъдето е изчезнал. Разбира се. А след това?
— В Швейцария.
— Моля? — изненада се той.
— В Алпите, южно от Цюрих.
— Защо отидохте там?
— За да потърсим един негов приятел.
— Намерихте ли го?
— Не… и той беше изчезнал. Дневникът…
Още един несвързан отговор.
— Не разбирам…
— Намерихме един дневник…
— Какво пишеше в него?
— За нацистките концлагери…
„О, боже!“ — каза си Ледената висулка.
— Приятелят на баща ти е писал за концлагерите?
— Да.
— А баща ти бил ли е в лагер?
— Да.
Ужасно предчувствие прониза Ледената висулка. Вече се оформяше някакъв злокобен отговор на въпросите им.
— Трима мъже се опитаха да ни убият — внезапно промени темата тя.
Ледената висулка я остави да разказва.
— Да, спомена за тях преди малко. Къде се случи това?
— В Алпите.
— Кои бяха?
— Мисля, че бяха свещеници…
Тя започна да трепери, очевидно развълнувана от спомена за случилото се.
— Свещеници ли? — повтори Ледената висулка. — Но защо ще се опитват да ви убиват?
— Отец Дюсо — тя продължаваше да трепери.
Пулсът му се ускори. Ето че най-после дойдоха до въпроса, който най-много го вълнуваше, и с който бе започнал разпита.
— Какво ще ми кажеш за отеца? Защо го следяхте? Той свързан ли е със свещениците, които се опитаха да ви убият?
— Плащаше им канцеларията на кардинала.
— На кардинал Павелич ли? Който изчезна? А знаеш ли къде е?
— Не.
— И вие ли го търсите?
— Не.
Върховното напрежение, до което бе достигнал, изведнъж бе заменено от досада и раздразнение. Тя го бе въвела в омагьосан кръг с отговорите си.
Разпитът продължи още два часа. Ледената висулка отново я върна към онова, което вече бе казала, като доизясняваше детайлите. Както и преди, тя силно се вълнуваше, когато отговаряше за изчезналия си баща и тримата свещеници, които се бяха опитали да убият нея и мъжа й. Най-накрая Ледената висулка реши, че е изцедил всичко възможно от жената без да научи особено много. Дръпна се и отиде в другия край на стаята. Притесняваше го фактът, че вероятно е пропуснал много важни въпроси, тъй като не знаеше какво точно да пита.
В това време Сет продължаваше безцеремонно да гледа голото й тяло.
— Какво мислиш за пръстените, които тя ни описа? — запита го Ледената висулка.
— Свещеници-убийци? — Сет отмести погледа си. — От двадесет години практикувам тази професия, но досега не бях чувал подобно нещо.
— Нито пък аз. Но това не значи, че тя греши. Може би вземат извънредни мерки, за да запазят организацията си в тайна. А какво ще кажеш за баща й? Дали неговото изчезване не е свързано с това на нашите бащи? А също и на кардинала?
— Общото звено, изглежда, е отец Дюсо — каза Сет. — По различни пътища нашето и тяхното разследване е стигнало до него.
— Да не забравяме другата двойка, която видяхме в парка, преоблечени като свещеник и монахиня. А те защо ще се срещат с отец Дюсо? И защо се интересуваха от Медичи? Сигурен съм, че между всички тези факти има някаква връзка. Отец Дюсо е ключът към загадката, но ние изпуснахме шанса да го разпитаме.
— Може би не сме — обади се Сет.
— Какво ти се върти в главата? — намръщи се Ледената висулка.
— Все още не знам точно. Ще ти кажа, когато реша какво да правя — Сет се втренчи отново в жената и започна да разкопчава сакото и ризата й.
Ледената висулка застана пред нея, все едно, че искаше да я защити.
— Какво възнамеряваш да правиш? Защо я разкопчаваш?
— Успокой се. В момента тялото й не ме вълнува. Искам да се изкъпя и избръсна. Излизам. А ти трябва да останеш при нея и да не й позволяваш да буйства — Сет се отправи към банята.
— Излизаш ли? — развълнува се Ледената висулка. — Защо? — тръгна след Сет той. — Какво смяташ…? А, да, сетих се. Време е да се обадим на Холоуей и да му докладваме. Трябва да намериш безопасен телефон.
— Да докладвам на Холоуей ли? — презрително изсумтя Сет. — Нямам и намерение. И без това не можем да му съобщим нищо определено. Обичам да разгласявам победите, а не неуспехите си — Сет пусна водата на душа. — Но с малко повече късмет може би ще имаме добри новини за него. Съвсем скоро.
Сол се събуди от кошмара, който сънуваше — бе попаднал в някаква черна дупка и чуваше как Ерика пищи. Веднага се събуди, чу отново писъка и скочи от леглото, за да й помогне. Едва тогава осъзна, че всъщност звънеше телефонът. Мимоходом забеляза, че си бе легнал без да се съблича. Дру и Арлийн спяха в двойното легло, а той на дивана. Слънцето проникваше зад спуснатите завеси.
Сол вдигна слушалката, като се молеше да е Ерика. Вместо нея чу уморения, дрезгав глас на Галахър.
— Ромул, свещеникът е готов за изповед. Ела в стаята.
— Идвам веднага — Сол погледна часовника си. Бе малко след десет. Бе спал цели шест часа, но през цялото време го мъчеха кошмари. Чувстваше се така уморен, както и преди да си легне.
Дру и Арлийн също се бяха събудили.
— Кой беше? — запита Дру.
— Галахър. Време е за викторината — Сол тръгна към банята и наплиска лицето си със студена вода. После се върна при Дру и Арлийн. — Все още ли не искате да имате нищо общо с ЦРУ?
— Имам си достатъчно главоболия с Братството. Не искам да си навличам нови. След „Скалпел“ не искам и да чувам за никакви тайни служби. В ЦРУ ще ме разпитват за целия ми живот. Може дори да се опитат да ме завербуват и въпреки че няма да успеят, няма да пропуснат да ми направят досие. Тези организации са
