размазаната физиономия на отеца, прехапа устни. Провери рефлексите му и се обърна към Галахър:
— Можем да го преместим.
Галахър кимна.
Другите двама също се приближиха. Бяха добре сложени.
— Къде ще го носим? В магазина или…?
— Не може ли да остане тук? В някоя от стаите?
— Рано или късно трябва да направим рентгенова снимка на черепа му. Но няма подутини под очите и може би проявявам излишна предпазливост. Пулсът му се напипва. Да, ще стане и тук, в хотела.
— Вече позвъних на рецепцията. Има свободна стая на същия етаж — Галахър кимна на един от юначагите. — Слез долу и се регистрирай. След това донеси ключа.
След десет минути бяха готови за преместването.
— Ще ми трябват някои принадлежности от колата — каза мъжът с очилата.
— Всичко, което поискаш — отвърна му Галахър.
Провериха има ли хора в коридора. Нямаше никой. Двамата мъжаги подхванаха свещеника под раменете и тръгнаха. Мъжът е очилата излезе след тях. Не срещнаха никого. На входа Галахър се спря и каза на Сол:
— Съветвам те да си починеш. Ще ти се обадя, когато е готов.
Сол се облегна на стената, а колената му се подгъваха от умора.
— Ще чакам — каза той и затвори вратата.
Вратата на банята се отвори.
— Трябва да послушаш съвета на Галахър — каза Арлийн. — Ще се обадя да донесат нещо за ядене.
— Изглежда тя се мисли за Флоранс Найтингейл. Ставала ужасно лоша, когато пациентите й не я слушали — засмя се Дру.
Сол също се усмихна и уморено се отпусна в едно кресло.
— Моят приятел не си пада много по месото. Какво ще кажеш да поръчам пържени яйца, кифли и кафе? — Арлийн вдигна слушалката.
— Много съм напрегнат. Не искам кафе.
— Тогава си вземи мляко — обади се Дру. — И плодове. Много плодове.
Арлийн се обади и направи поръчката. Сол я наблюдаваше. Бе висока и стройна, напомняше му за Ерика. Но приликата свършваше дотук. Арлийн нямаше тъмна и дълга коса. Лицето й, макар и красиво, бе по-закръглено. Кожата й бе леко загоряла, но не така гладка и мургава като на Ерика. Най-голямата разлика бяха очите — зелени на Арлийн и кафяви на Ерика.
Ерика.
За да не мисли за нея, той погледна към Дру, но той пък отново му напомни за Крис.
— Още не си ми казал наистина ли си свещеник?
— Не — доста неохотно отговори Дру. — Но някога бях послушник.
— Послушник ли? — изненада се Сол. — Искаш да кажеш като…?
— Да, римокатолик. Бях монах.
— Имах един много близък приятел — Сол се опита да овладее гласа си — беше ми почти като брат, който също бе католик, но ирландски.
— А аз съм шотландец.
— Моят приятел шест години живя в манастир — продължи Сол.
— Наистина ли? Какво съвпадение!
— О? — Сол се разтрепери от нетърпение. — По-точно?
— И аз изкарах почти толкова в манастир — картузиански.
— Моят приятел ми е разказвал за картузианците. Неговият орден също бил доста аскетичен. Не приказвали помежду си. Упражнявали тежък физически труд. Но според него картузианският орден бил с най-жесток режим — всеки живеел в единична килия, отшелник до края на живота си, съвсем изолиран от всичко.
— Спокойствието ми харесваше. А как се казваше приятелят ти?
— Крис.
— Защо е напуснал ордена?
— Имал кошмари — сънувал разни неприятни неща, които вършеше преди да влезе в манастира. Всъщност те бяха причината да постъпи там.
— Разни неща ли, какви?
— Бе наемен убиец.
Дру реагира рязко. Не можа да прикрие силната изненада.
— Няма да разбереш защо е станал такъв, ако не ти кажа, че и двамата бяхме сираци. Живеехме в пансион, в който редът бе почти като в казарма. От деца ни учеха да бъдем войни. Един мъж реши да ни осинови — макар и неофициално. Казваше се Елиът. Водеше ни на екскурзии. Купуваше ни бонбони. Накара ни да го обичаме — Сол с мъка продължи: — Излезе, че го е правил, за да ни завербува за разузнаването, където работеше. След като преминахме продължителен курс на обучение, започна да ни изпраща по задачи. Официално САЩ не се занимават е убийства, но ние точно това вършехме. Мислехме, че правим услуга на правителството и служим на справедлива кауза. По-късно разбрахме, че се заблуждаваме. Работехме не за правителството, а за Елиът. Толкова много го обичахме, че бяхме готови на всичко за него. Нареждаше ни да убиваме. В защита на негови собствени интереси. Крис не издържа на напрежението. Влезе в манастир, за да изкупи прегрешенията си. Но кошмарите не го оставяха на спокойствие и той още повече се отдръпна от заобикалящия го свят. Изпадаше в транс. На медицински език — кататонична шизофрения. Умствена парализа. В ордена се наблягало върху необходимостта от извършване на тежък физически труд. Но състоянието на Крис не му позволявало да работи. Накрая го помолили да напусне.
— Сигурно се е почувствал ужасно.
— Да, наистина е така. Но вече намери спокойствие.
— Как?
— Бе убит — отговори Сол. — Промушен с нож. Защото Елиът се бе обърнал против нас. Предаде ни, за да запази в тайна делата си. Но аз отмъстих за Крис.
— Как?
— Като убих Елиът… А ти?
— Какво имаш предвид? — запита Дру.
— Защо напусна картузианците?
— Всички монаси бяха отровени от група хора.
Този път изненаданият бе Сол.
Дру почувства, че Арлийн също настръхна.
— Отровени ли? Как стана? — попита Сол.
— Аз също съм сирак. Родителите ми бяха убити, когато бях десетгодишен. В Токио. Баща ми работеше в консулството ни там. През 1960 двамата с майка ми бяха разкъсани на парчета от една бомба, вероятно дело на терористи. Властите така и не откриха кой е виновен. Макар да бях само на десет години, се заклех, че ще намеря виновниците, а ако не успея, ще наказвам всички, които се занимават с тероризъм. Върнаха ме обратно в Америка при чичо ми — на лицето му се изписа горчивина. — Не се получи. Затова ме осинови най-добрият приятел на баща ми. Казваше се Рей. Работата му бе същата като на баща ми, затова ме мъкнеше със себе си по цял свят. Където и да отидехме, аз не забравях клетвата си да отмъстя за родителите си — затова Рей ме завербува за тайна антитерористична организация на Държавния департамент, наречена „Скалпел“. И аз бях обучаван да убивам. Вършех го цели десет години.
— Десет години? И какво те накара да се откажеш? Защо влезе в манастир?
— Имах кошмари, както и приятелят ти. През 1979 година ми възложиха задача, при която убих съвсем невинни мъж и жена. Взривът ги направи на парчета пред очите ми, по същия начин, по който загинаха и родителите ми. Техният син стана свидетел на целия този ужас — както и аз на времето.
