— С нас ли идваш или ще продължиш да търсиш тук?
Сол се загледа към потъналия в мрак парк. Изкушаваше се да остане, но тъжно отговори: „Не. Ако беше тук някъде, щеше да се покаже или щяхме да я открием.“ Говореше на пресекулки. „Ще продължа да я търся. На друго място. И аз не знам още къде.“
— Все още не сме решили къде да заведем свещеника.
Сол за последен път погледна парка. Трябваше да положи неимоверни усилия, за да се застави да тръгне. Дори и да остане там, това няма да помогне на Ерика. А отец Дюсо би могъл да знае нещо по въпроса за изчезването й.
— Последвайте ме — опита се да се концентрира Сол.
Съзнаваше, че нямаха голям избор. Можеха да опитат да пренесат отец Дюсо в апартамента му, но това бе твърде рисковано. Някой пазач би могъл да ги види и да вдигне тревога. А ако все пак по някакъв начин се доберяха до апартамента на отеца, то какво щяха да правят по-нататък? Да го разпитват там? На сутринта неговите помощници щяха да забележат отсъствието му и изненадани, че никой не вдига телефона, да отидат да го потърсят в дома му. Не ставаше. Трябваше да пренесат отеца извън Ватикана. Но как? Нямаше начин охраната да не ги спре на входа в два през нощта. Можеха да намерят къде да се скрият и да изчакат до сутринта, а после? Да се опитат да го изведат покрай пазачите, докато онези се занимават с тълпата от туристи? Но те щяха да забележат смачканата физиономия на отеца, а и той можеше да им създаде грижи с поведението си. На практика оставаше само една възможност — да напуснат веднага Ватикана, но без да минават покрай пазачите.
Преди да влязат в парка, Сол и Ерика подробно бяха огледали наоколо. Висока каменна стена ограждаше града-държава. Отвън никой не би могъл да прескочи без чужда помощ, а ако се опиташе да използва стълба или въже, щеше да привлече вниманието на полицията.
Но сега не им се налагаше да влизат, а да излизат. Изкачването отвътре не изглеждаше така трудно. Още предния ден Сол бе забелязал високи дървета на няколко места покрай стената.
Сол вървеше напред, а Дру и Арлийн след него, като носеха тялото на отеца. Така стигнаха до задната стена на Ватикана и тръгнаха покрай нея, докато не видяха едно дебело дърво. Имаха намерение да се изкачат по него и да се прехвърлят оттатък стената. Нямаше да бъде трудно да повдигнат тялото. Повече щяха да се затруднят да го прехвърлят от другата страна — двама души трябваше да чакат долу и да го поемат, докато третият го спускаше бавно, държейки го за ръце. След това трябваше веднага да изчезнат, за да не привлекат вниманието на полицията.
— Аз ще се прехвърля пръв — каза Сол. — Двамата с Ерика наехме кола. След двадесет минути ще я докарам тук. След това ще се изкачите вие заедно със свещеника. Кой знае? Може пък Ерика да е вече при колата.
— А ако не е там, където сте я паркирали?
— Ще открадна някоя друга. Все едно какво ще направя, но ще се върна.
Дру бе клекнал на земята, облегнат на стената и трепереше от студената утринна влага. Арлийн се бе отпуснала до него. Той се страхуваше да не би отецът да дойде в съзнание и изненадващо да ги нападне. Провери пулса му. Бе равномерен, но много слаб. Определено можеше да се каже, че не е пулс на човек, който ще прави опит да атакува.
— Вярваш ли му? — Арлийн се наведе към Дру.
— На Сол ли? Да, не знам защо, но е така.
— Какво каза на отец Дюсо, та той реши да те нападне? — тя се облегна на рамото му.
— И аз не можах да разбера точно — Дру също разсъждаваше върху това.
Вероятно отец Дюсо бе дошъл на тази среща в късен час със същото намерение, както и Дру — да принуди другия да отговаря. Или може би е действал импулсивно, уплашен от въпросите за кардинала и нацистите? Като се връщаше мислено към инцидента, той реши, че нападението бе точно пресметнат и обмислен ход. Свещеникът не бе насочил ножа си към жизненоважни органи — като гърлото, например, където ударът би причинил бърза и сигурна смърт, а към гръдния кош и стомаха. Човек не би умрял веднага, а раната можеше и изобщо да не бъде смъртоносна. „Искал е да ме разпитва“ — разсъждаваше мислено Дру. — „За да разбере кой съм и защо се интересувам от кардинала. След което щеше да ме довърши. Струва ми се, че вече знам кой е убил отец Виктор край фонтана. Но защо един член на Братството ще иска да премахне друг? Дали е вярно предположението на отец Себастиан, че някой се опитва да разруши Братството отвътре? Отец Дюсо ли е този някой? Може би скоро ще разберем.“
Трябваше да изчакат Сол да се върне с колата.
„Но какво ни каза той? Че тъстът му е изчезнал и това е свързано с трима свещеници, членове на Братството, които са се опитали да убият него и жена му.“
А сега и съпругата му бе изчезнала. Дру започна да се чуди дали той и Сол нямат обща цел и дали отговорите, които търсеше Сол, нямаше да му помогнат да се добере до истината. Погледна часовника си. Двайсетте минути бяха изтекли.
— Време е — изпревари го Арлийн.
Тя се покачи на дървото, седна на един клон и протегна ръце надолу, за да поеме отец Дюсо.
Към тях се приближи едно пежо със запалени фарове. За миг на Дру му мина през ума, че би могло да бъде на полицията или на Братството. Но видя Сол да слиза от колата и се успокои. Арлийн се прехвърли през стената, Дру спусна полека свещеника и също плавно се приземи от другата страна. След секунди вече бяха в колата.
Сол бе останал твърде разочарован, когато не бе намерил Ерика в колата.
— Ние с жена ми наехме стая в хотел — каза той на Дру и Арлийн по пътя. — Ако тя е жива и здрава и само се е наложило да избяга от някого, мисля, че ще се върне там — Сол погледна към двамата на задната седалка. Свещеникът не се виждаше, защото бе на пода. — Предлагам да го заведем в нашата стая.
Сол въздъхна облекчено, когато Дру се съгласи:
— При дадените обстоятелства нямаме друг избор.
Сол обясни, че разположението на хотела е било главната причина да отседнат в него. През задния вход откъм паркинга можеше да се стигне както до асансьора, така и до аварийния изход, без да се влиза във фоайето. Никой не обърна внимание, когато странната компания влезе в три посред нощ — един свещеник, който прикрепяше свой събрат, монахиня, която вървеше малко зад тях, и висок як мъж е куфар.
В куфара бяха цивилните дрехи на Дру и Арлийн. По пътя към хотела ги взеха от сейфа на гарата. Нито в асансьора, нито в коридора срещнаха жив човек и влязоха в стаята на Сол. Там се преоблякоха, а Сол остана при свещеника, когото сложиха да легне на леглото все още в безсъзнание.
— Носът му е счупен.
— Нарочно го направих — отвърна Дру. — Така неочаквано и яростно се нахвърли върху мен, че се наложи да му смачкам физиономията, за да го поохладя. А челюстта му?
— Изглежда здрава. Ще може да говори.
— Но защо още не идва в съзнание? — запита Арлийн.
— Започвам да се безпокоя — каза Сол. — Проверих рефлекса на зениците — реагират на светлина. Може би трябва да му сложим малко лед на носа.
— Предпочитам да изпитва болка. Така по-охотно ще отговаря на въпросите ни — възпротиви се Дру.
— А нямате ли някакви медикаменти у вас, с които да го накараме да проговори?
— Не — отвърна Дру. — Дадоха ни само документи за самоличност, оръжия и пари. Това е всичко.
— Какво имаш предвид под „дадоха ни“? Кой ви ги даде?
— Един човек от Братството ме принуди да му съдействам в издирването на кардинала.
Сол въпросително повдигна вежди.
— По този начин плащам дълга си към тях — обясни Дру.
— Но ние не се чувстваме задължени към тях, повярвайте ни — обади се Арлийн.
Сол ги изгледа и започна да им разказва своя случай.
— Е, добре. До този момент ви се доверявах, без да знам защо. Щом вие сте така откровени с мен и аз
