Мисията „Нощ и мъгла“

възможността да се защитава. Дру се възползва от това и започна да стоварва юмруците си върху диафрагмата, по челюстта и по носа на противника си. Отец Дюсо падна на земята.

Сол гледаше втренчено разиграващата се пред очите му сцена. Вторият свещеник реагираше така светкавично, че отново му заприлича на Крис. Той бе използвал дланта си точно както бяха обучавани те двамата с Крис. Голямата подвижност, ритъмът, точността, стилът му — всичко му напомняше за Крис.

„Може би започвам да си фантазирам и да оприличавам този свещеник на Крис, защото той загина точно при такова нападение с нож? А така ми се искаше да е жив! Но, не. Само си внушавам. Свещеникът не е Крис. Разбирам. Но страшно прилича на него.“

Наложи се да прекъсне спомените си. В парка имаше още някой. Отначало реши, че сянката, която излезе от храстите вдясно, бе Ерика. Но бързо осъзна, че не е тя. Фигурата също бе на жена, но облечена като монахиня. Тя се спусна към фонтана. Свещеникът, който бе победил, се обърна към нея. Започнаха бурно да обсъждат нещо, като минаха зад отец Дюсо.

Неочаквано за самия себе си, Сол предприе опасен ход. Професионалните му навици като че останаха назад. Инстинктът за самосъхранение също. Излезе от прикритието си и тръгна към двамата разговарящи, като реши, че ако интуицията го лъже, може отново да се скрие в тъмното.

Силно обезпокоени, те се извърнаха към него.

— Това е най-рискованият ход, който някога съм предприемал — каза Сол и вдигна ръце, но ги предупреди: — Не съм сам, така че останете по местата си. Аз ви имам доверие. Моля ви, не предприемайте нищо против мен.

Свещеникът стоеше като парализиран, без да знае какво да прави — дали да се опита да бяга или да нападне. Монахинята извади пистолет от робата си.

Сол вдигна още по-високо ръце и се приближи.

— Вие не знаехте, че аз ви наблюдавам. Бих могъл да ви убия, стига да исках. Но мисля, че имаме общи интереси.

— Общи интереси ли? — запита свещеникът.

Сол отново почувства студени тръпки. „Не е ли това гласът на Крис? Не можеше да бъде той. Но бе същият. Може би полудявам?“

— Ние се канехме да направим същото, което и вие — каза Сол.

— По-точно? — монахинята продължаваше да стиска пистолета.

— Да хванем отец Дюсо и да го накараме да ни разкаже за…

— За какво? — наостри слух свещеникът.

Сол се подвоуми за миг дали да му се довери, след това рязко произнесе:

— За тъста ми, който изчезна и защо трима мъже — мисля, че бяха свещеници — се опитаха да убият мен и жена ми.

— Казвате, че според вас били свещеници?

— Да, точно като този, който току-що ви нападна. Има същия пръстен на ръката си като техните. Рубин с инкрустирани сабя и кръст.

— Вие знаете за Братството? — изненадано рече Дру.

Непознатият бе около тридесетгодишен, висок, мускулест, с тъмна коса, четвъртито лице, здравеняк. На Дру изведнъж му се стори, че го бе виждал някъде, но не можеше да си спомни къде. Без да мисли повече за това, изчака мъжът да отговори.

— Братството ли? Така ли се наричат? — намръщи се непознатият. — Не, не знам нищо за тях, но бих искал да науча — и пристъпи още по-близо. — Известно ми е, че в пръстена има тайна капсула с отрова, скрита под камъка.

— Да, под камъка — поде Дру, — оттук и названието: „Братството на камъка“. Ако има опасност да бъдат заловени и принудени да разкрият тайната на ордена си, трябва да погълнат отровата.

— Орден ли? — бързо заговори непознатият. — Значи съм бил прав. Всички те са свещеници?

Дру кимна. Като заговориха за отровата, той се сети за отец Дюсо, наведе се и извади пръстена.

— Надявам се, че не сте го убили.

— Дано да не съм. Но като се събуди ще бъде доста подпухнал.

— Ще го почакаме. Трябва да му задам няколко въпроса. От друга страна, след като знаете за Братството, сигурно ще ми спестите главоболията. Вие нямате такъв пръстен. Надявам се, че не сте от тях. А нещо ми подсказва, че изобщо не сте свещеник, нито пък спътничката ви е монахиня.

— Да, виждал съм ви преди — каза като че ли на себе си Дру.

Сол се почувства така, сякаш получи плесница.

— Да, вчера. В Швейцария — продължи свещеникът. — В прохода Албис.

— Да, минах оттам вчера. На път за Цюрих.

— С едно рено.

— Но как, по дяволите…?

— Зад вас караше една жена. Фолксфаген голф.

— Съпругата ми. Но как е възможно…?

— Бе така напрегната, уморена и все пак решена да не ви загуби от погледа си. Не знам защо, но когато двамата минахте покрай мен, по някакъв начин се идентифицирах с вас.

Като че ли някой отново го зашлеви. Сол едва не каза на свещеника, че преди малко го бе взел за Крис. Но вниманието му бе насочено изключително към отец Дюсо.

— Трябва да го изнесем оттук — предложи свещеникът.

— Преди да ни е изненадал някой от пазачите — съгласи се Сол и погледна към храстите. — Жена ми ще се чуди какво толкова си приказваме. По-добре да ида да й кажа да излезе от прикритието си — той се обърна назад и й махна с ръка да дойде при тях. — Не ми казахте имената си. Бих искал да ги науча, ако ми имате доверие.

Мъжът и жената се спогледаха.

— Дру.

— Арлийн.

— Аз съм Сол. Съпругата ми се казва Ерика. Сигурен съм, че ще си допаднете.

Той отново махна е ръка на Ерика да се приближи. Изчака малко и й направи знак за трети път.

Внезапно осъзна, че тя няма да се появи, че всичко се обръща с главата надолу, че светът се срива.

Сол се спусна напред да претърсва потъналия в мрак парк и бързо стигна почти до края, но не откри и следа от Ерика. Новият му познат, който бе нарекъл себе си Дру, провери другата половина, но също безрезултатно. Когато Сол видя един пазач на пост пред двореца, пред който се бе оказал, реши да не ходи по-нататък. Щом не можа да намери Ерика в парка, то къде щеше да я търси в лабиринта от сгради във Ватикана? Какво ли й се бе случило? Опита се да прехвърли през ума си всички възможности и накрая реши, че всъщност вариантите, които имаха смисъл, са само два: Нещо я е принудило да избяга или е била заловена от някого. Но от кого? От охраната? Или някой друг от Братството.

Преди да започнат търсенето се уговориха с Дру да се срещнат отново при фонтана след двадесет минути, които отдавна бяха изминали. Дано да е намерил Ерика.

Сол се втурна бързо към мястото, но там нямаше никой.

Стискаше ядосано юмруци, но почти веднага чу стъпки отдясно и видя Дру да се приближава.

— Скрихме се, за да не ни види някой — каза Дру. — Доста закъсня.

— Намерихте ли я?

— Съжалявам.

Като че ли някой прободе сърцето му с нож.

— Време е да се махаме оттук — каза Дру.

— Разбирам.