минава логично от въпрос на въпрос.
Дру го изпревари и започна пръв, като зададе най-директния въпрос, който го интересуваше.
— Знаете ли какво се случи с кардинал Павелич?
— Убих го… кремирах тялото му.
Силно изненадан, Дру погледна Арлийн и Сол.
— Защо?
— Научи какво бях направил.
— И какво бе то?
— Казах на евреите.
— На евреите ли? — Сол замръзна от изненада.
— Какво им казахте? — запита го Арлийн.
— За нацистите.
В стаята настъпи тишина. Сол почувства, че загадката скоро ще се разплете и ще научат нечия грижливо пазена и жестока тайна.
С помощта на отеца истината постепенно изплуваше.
След антихитлеристкото въстание от 1941 година, в резултат на което било свалено прогерманското правителство на Югославия, Хитлер решил така жестоко да накаже непокорната държава, че занапред на никоя друга нация дори и през ум да не й минава да се отделя от Третия райх. Столицата Белград била подложена на масирани бомбардировки. Германската армия нахлула в страната и сломила съпротивата на въстаниците. Югославия била разделена на части, като някои области били дадени на България, Албания, Унгария и Италия. Най-голямата по площ територия била превърната в отделна пронацистка държава, наречена Хърватско.
Като че ли настъпил апокалипсиса. Новосформираното хърватско правителство провеждало политика на расово и религиозно прочистване така брутално, че дори привикналите на жестокости есесовци били отвратени. Групи фанатизирани хървати, наречени усташи, изтребвали наред сърби, евреи, цигани. Затискали главите им под водата; други били принуждавани да коленичат с прибрани до тялото ръце и обезглавявани; пробождали гърлата им с подострени пръчки; набивали ги на кол; режели части от телата им; горели ги живи; премазвали ги с чукове; хвърляли ги от високите планински върхове върху скалите; разкъсвали ги с гранати. Онези, които не унищожавали веднага, изпращали в концлагери. Там бавно умирали от глад, дизентерия и студ. Щастливците просто били застрелвани. Счита се, че най-малко шест хиляди души са били зверски избити, а някои посочват цифрата милион и двеста и петдесет хиляди.
Отец Крунослав Павелич, който бил роден и израснал в Югославия, поддържал усташите и марионетното профашистко правителство. Вероятно един от мотивите му бил практичен — да бъде на страната на по- силния. Но по-важен бил идеологическият момент — твърдо вярвал, че служи на своя Бог. Не се интересувал от расовата дискриминация, но приветствал възможността да отстрани всякакви други религии, за да възтържествува само римокатолицизмът. Евреите и циганите били друговерци, сърбите принадлежали към източноправославната църква и също се отклонявали от правата вяра — неговата. Отец Павелич не само на думи подкрепял усташите, той бил един от ръководителите им.
Официално Църквата не била запозната с личната Свещена война, която водел Павелич. Но един по- тесен кръг от хора знаели за масовите убийства на православни християни в Хърватско, а без съмнение и за зверствата на нацистите спрямо евреите. С малки изключения Църквата не правела нищо, за да се противопостави. Смятали, че трябва да запазят неутралитет, за да не застрашат собственото си съществуване. Ако Хитлер имал дори и най-малкото съмнение, че Църквата е негов враг, щял да се разправи с нея със същата жестокост, както и с Югославия. „Моли се и търпи“ — това повтаряли божиите служители. Така все някак щели да преживеят тези трудни времена.
След разгрома на хитлеризма през 1945 Църквата решила да компенсира неутралитета си през войната, като помага на бежанците. По това време отец Павелич бил прехвърлен от Хърватско в Рим. На място издействал да бъде привлечен към програмата на Червения кръст за подпомагане на бежанците. Тайно се свързал с бившите си приятели усташи в Хърватско и им съобщил, че може да помага на победените последователи на каузата, която все още считал за справедлива, да избегнат наказанието за престъпленията си през войната. Но щял да прави това срещу заплащане — за да подпомогне Църквата в добрите дела, които вършела чрез Червения кръст. Определил доста висока сума — две хиляди долара на човек. Само високопоставени нацистки офицери, които били плячкосали достатъчно по време на войната, можели да си я позволят. Ето защо „клиенти“ на отец Павелич се оказали най-търсените военнопрестъпници — някои от тях носели пряко вината за организиране на концлагерите и Холокоста. Отецът ги снабдявал с паспорти от Червения кръст, подготвял им нови биографии и уреждал прехвърлянето им в Южна Америка, Мексико, САЩ, Канада и Близкия изток. В случай на нужда давал на клиентите си самоличност на свещеници и ги пращал в някой затънтен манастир, като изчаквал преследвачите им да загубят всички следи, водещи към тях. След това им предоставял ватикански паспорти, за да улесни бягството им.
Но клиентите му дълбоко се заблуждавали, ако мислели, че веднъж пристигнали на ново и безопасно място, са приключили с тази история. Скоро научавали, че отецът не е загубил следите им и продължава да се интересува от тях — къде са се установили, с какво се занимават. Искал да му плащат ежегодно известна сума пари, за да пази тайна. Заплашвал ги, че ако не правят това, ще разкрие миналото им. Знаел, че и той рискува. Ако клиентите му откажели да плащат, той щял да информира властите. А ако се стигнело до процес, подсъдимите без никакви угризения щели да издадат неговото съпричастие в уреждане на бягството им от справедливо възмездие. Но не се стигнало до там. Бившите престъпници твърде много се страхували от наказание. Отецът знаел, че съществува и друга опасност — онези да се опитат да го убият, вместо да плащат годишни вноски. За да се предпази, той дал да се разбере, че всички документи са на сигурно място. В случай, че бъде убит, негов доверен човек ще ги предаде на властите.
Клиентите му мълчаливо приели условията. Първоначално определил вноска от две хиляди долара годишно, колкото били платили първия път. Но тъй като бизнесът им се разраствал, а с това и доходите им, отец Павелич увеличил сумата. Ако се сметнела цялата получена от тях сума, тя щяла да възлезе на милиони. Приходите не били лично за него. Отецът не бил алчен. Отивали в касата на Католическата църква за подпомагане на светата вяра. Парите, обаче, силно укрепвали позициите му, а освен това умеел добре да си плете кошницата. Успял да привлече някои членове на Курията за свои сътрудници. Други, които открили с какво се е занимавал по време на войната и след това, по необходимост се примирили с положението. Разбирали, че той щял да навлече голяма вреда на църквата, ако се разчуе, че неин служител е въвлечен в уреждане бягството на нацистки военнопрестъпници. Така той се издигнал до сан кардинал на тридесет и пет годишна възраст и станал младши член на управляващото тяло на Ватикана — Курията. Само след пет години бил вече старши член и отговарял за финансите на Църквата.
Сол, Дру и Арлийн научиха всичко това от отец Дюсо. Въпреки че връзката между събитията на места се губеше, те сами сглобиха парчетата от мозайката благодарение на своите познания. Дотук научиха, че отец Дюсо — член на Братството и служител във Ватикана, се усъмнил в произхода на част от сумите, предоставяни на църквата от кардинала. С помощта на Братството открил истината. Ужасен от действията на Павелич и манипулирането на Църквата, решил, че той най-после трябва да си получи заслуженото.
Сол се надвеси над отец Дюсо. Дру и Арлийн бяха научили голяма част от онова, което искаха да узнаят. Сега бе негов ред.
— И какво направихте след като разбрахте? Как решихте да го накажете?
— Като съобщих на евреите.
— На кои по-точно?
— Мосад.
— На кого в Мосад?
— Ефраим Авидан.
Реакцията на Сол бе толкова бурна, че Дру и Арлийн го погледнаха изненадани.
