улицата се виждаха зле поддържани двуетажни къщи. Бернщайн плати на шофьора и му даде бакшиш — нито много голям, нито малък, за да не се отличава по нищо от останалите клиенти. Веднага щом таксито се скри от погледа му, той тръгна първо на юг, после на изток. Имаше чувството, че всеки момент ще рухне от умора като порутените къщи около него. В някои от тях светеха лампи, но той не срещна жив човек по улицата, само едно куче, което дърпаше найлонова торба от една кофа за боклук. При последните къщи зави по напукана циментова алея, която го изведе до олющена порта. Всички прозорци в къщата бяха тъмни. На горната площадка на стълбите бе захвърлена празна кутия от бира — сигнал, че всичко е наред. Почука три пъти на вратата, изчака малко, за да му отворят и влезе вътре.
Ефраим Авидан бързо затвори и заключи след него. Едва тогава прибра пистолета, който държеше скрит под измачканото си сако.
— Имаше ли някакви проблеми?
— Всичко бе точно. Къде са другите?
— Горе са. Спят. Дежурим по двама.
— Не, имах предвид
— Слушат и още как — на лицето на Авидан се появи горчива усмивка. — Слагаме им успокоителни в храната.
— Искам да ги видя.
— Не знам за теб, но аз толкова много ги мразя, че гледам да ходя при тях колкото може по-рядко.
— Просто искам да си припомня.
— Твоя воля — и Авидан тръгна по тесен коридор, който ги отведе в мрачна кухня. Подът бе покрит с разкъсан по краищата линолеум. Почука три пъти на една преградна врата от шперплат, отключи, отвори я и се дръпна назад.
Бернщайн погледна плесенясалите стълби, които завършваха най-долу с площадка от оловносив цимент. Слаба крушка освети висок брадясал мъж на около седемдесет години, облечен с дебел вълнен пуловер. Той погледна разтревожено. Беше с пистолет в ръка. Разпозна новопристигналия и свали оръжието, както бе направил преди малко Авидан.
Когато Бернщайн се озова долу, дежурният силно го прегърна. Това бе Давид Гемер, един от най- верните на идеята, понесъл по-голяма част от бремето на гърба си. Заедно с Гидеон Левин бяха издържали досадната и неприятна задача да бъдат пазачи на затворниците цели четири месеца. В приземния етаж на тази порутена къща в Торонто един по един бяха докарвани пленници от всички краища на света — общо единадесет до момента. Вчера се бе завърнала и последната група, която се справи успешно със задачата по откриването и залавянето на набелязаните, и сега спяха на горния етаж.
Бернщайн започна да оглежда обширното мазе. Прозорците бяха заковани с дъски. От тавана висяха три крушки, горе-долу на еднакво разстояние една от друга. Стените бяха облицовани с бели изолационни плочи, за да не прониква влага. Въпреки това бе студено и въздухът сякаш лепнеше. Бернщайн разбра защо Давид носеше пуловер, макар да бе юни. На стените бяха закачени койки, на които лежаха единадесет възрастни мъже, покрити с вълнени одеяла. Някои от тях бяха будни. Погледите им блуждаеха от голямата доза успокоително, която бяха погълнали с вечерята. Повечето спяха дълбок сън. Лицата на всички бяха доста бледи, защото отдавна не бяха виждали слънчева светлина. Ръцете им бяха стегнати в белезници, през които минаваше обща верига, закрепена с халка на стената.
До всяка койка бяха оставени книги и списания. В другия край на стаята се виждаха рафтове с чинии и консерви, до тях малка газова готварска печка и открита тоалетна, доста близо до нея.
— Ей, как сте се подредили — сухо отбеляза Бернщайн. — С всички домашни удобства.
— В сравнение с Аушвиц това е като обетованата земя — отговори Гемер. — През ден ги бръсна, готвя им, помагам им да се мият на умивалника. Хранят се само с пластмасови лъжици, които броя след всяко ядене. До тоалетна ходят един по един, като закачам халката на веригата за умивалника.
— Такава организация сте им създали, че заслужавате похвала.
— От тях се научих. Тези приятел чета са родени с талант в тази област. Понякога така живо си спомням всичко, все едно че съм отново в лагера. Идва ми да… — Гемер вдигна пистолета си и го насочи към най-близкия затворник.
Бернщайн го хвана за ръката.
— Търпение. И аз имам кошмари. Но няма да се наложи да търпим присъствието им дълго. Скоро ще си получат заслуженото.
—
— Утре.
— Джоузеф се появи отново.
Потънал в мисли за предстоящата през нощта операция „Спасение“, в първия момент Миша Плец не схвана какво точно искаше да каже помощникът му.
— Появи ли се?
— Да, преди два часа.
— Къде? Пак във Вашингтон ли?
— Не. Този път в Торонто.
— Торонто ли?
— Свързал се с един от нашите хора. Избрал е свой бивш ученик, както миналия път. Събудил го в апартамента му в четири и половина сутринта. Предал му съобщение за теб. Нашият служител го кодирал и го изпратил чрез радиовръзка в Тел Авив.
Миша протегна ръка и взе листа хартия, но силно се озадачи, когато го прочете.
— Две имена?
— Аарон Розенберг и Ричард Холоуей — помощникът му подаде и втори лист. — Накратко са записани указанията на Джоузеф. Във връзка с предишното му съобщение — за доставката на оръжие за либийците, които най-вероятно ще го използват срещу нас. Джоузеф настоява да направим довечера така, че либийците да останат с впечатление, че посочените двама са виновни за разкриване на операцията. Някой да им подскаже, че те са получили подкуп от нас и са издали доставката.
— Но ако либийците се хванат, ще искат да си отмъстят — Миша учудено се бе втренчил в листа хартия. — Ще изпратим двамата на сигурна смърт. Защо Джоузеф…?
— Розенберг и Холоуей са търговците на оръжие, които стоят зад тази сделка.
— Значи той иска да нагласим нещата така, все едно, че онези са взели веднъж пари от либийците, за да им продадат оръжието, а след това от нас, като са ги предали? За да ги накажат тези, за които работят, а не ние да си цапаме ръцете. Но защо ще раздава справедливост по този твърде сложен начин? Защо не спомена тези имена още в първото съобщение? Защо изчака? — Изведнъж му хрумна някакво обяснение. — Може би не е искал да ни остави време да проверим тези имена, преди да спрем доставката? Дали Джоузеф не си прави някакви негови сметки, за които ние нищо не знаем?
Помощникът му посочи последния текст в съобщението.
— Казал, че разчита на нашата честна дума. Не желае нищо друго в замяна на важната информация, освен да подхвърлим онези две имена на либийците.
Силно притеснен, Сол бе седнал на една от пейките в северната част на Колизея. До него беше отец Дюсо, който бе в състояние да се движи сам, но все още беше толкова отпаднал, че не можеше да се съпротивлява и правеше каквото му наредят. Сол не бе срещнал никакви трудности да го доведе до мястото на срещата и да го сложи да седне. Никой от многобройните туристи не обърна внимание на залитащия свещеник.
Сол пристигна петнадесет минути преди определената за шест среща, а вече бе шест и десет. Разглеждаше с бинокъл противоположната страна на Колизея и с тревога си мислеше, че размяната може изобщо да не се състои. Бе дошъл сам с отец Дюсо, както му бяха наредили. Но като виждаше как слънцето вече почти залязва, непрекъснато се обвиняваше за това, че не бе спазил едно от условията. Той бе разрешил на Дру и Арлийн да наблюдават размяната от отсрещния хълм Есквилин. Това бе един от седемте хълма на Рим. Най-горе бе разположен дворецът на Нерон, така нареченият „Златен павилион“. Тълпите от туристи, които влизаха и излизаха оттам и се разхождаха из заобикалящия го парк, силно намаляваха
