истината. Събери силите си. Ти ще оживееш. Ще бъдеш отново свободен. Готов съм да те защитя.
— Какво… искаш да знаеш? — облиза пресъхналите си устни Ледената висулка.
— По пътя в колата ми каза, че Холоуей живее близо до Торонто. В Кичънър. Спомни си къде. Как да стигна до него? Къде е…?
— Кичънър ли? — гласът на Ледената висулка бе станал дрезгав. — Той живее — раненият болезнено си пое въздух — извън града. Магистрала 401, западно от Торонто, осемдесет километра… път номер…
Сол се напрягаше да запомни всяка дума.
Полунощ. Средиземно море. На юг от Крит, на север от Либия.
Капитанът на товарния кораб „Медуза“ разтревожено се загледа в сигналните светлини не много далеч от кърмата. Срещата с либийския кораб трябваше да се състои едва след три часа. Не бе уведомен за промяна в програмата. От единадесет часа вечерта трябваше да спре подаването на радиосигнали, също както и либийците, освен ако не се получат някакви тревожни съобщения. Значи дори и да имаше промяна, нямаше как да я научи. Защото светлините пред него подаваха уговорените сигнали. Той даде заповед да потвърдят, че са ги видели, изчака и си отдъхна, когато либийците продължиха със следващия сигнал. Каза си, че тази промяна в програмата е добре дошла, тъкмо ще се отърве по-бързо от опасния товар.
От мрака изплуваха очертанията на кораб, който спря на близко, но безопасно разстояние от мястото, където „Медуза“ бе пуснала котва. Екипажът спусна моторни лодки, които разцепиха тишината. Капитанът на „Медуза“ нареди да опънат въжени стълби и да приготвят крана за разтоварване.
Лодките наближиха „Медуза“. Хората от тях се заизкачваха по въжените стълби. Любезната усмивка на капитана, с която искаше да ги приветства, бързо се стопи, когато видя, че на лицата си имат маски, а в ръце държат автоматични оръжия, че превземат кораба и откарват екипажа към спасителните лодки. Някой постави пистолет на слепоочието му. Той изкрещя.
Долу от лодката капитанът гледаше как корабът му се отдалечава в нощта, заедно с товара на стойност сто милиона долара — пистолети, автоматични оръжия, портативни миномети… Две моторници следваха „Медуза“. Може би онова, което бе взел за либийски кораб, бе само бутафория. Предположи, че външността на „Медуза“ също ще бъде променена, за да не може никой да я познае. Ще изпишат ново име върху старото. До утре сутринта пиратите сигурно ще са вече на безопасно място в някое пристанище. Капитанът се хвана за главата. Чудеше се какво ще отговори на либийците, когато стигнат до брега, като междувременно нареди на екипажа да гребе с всички сили. Но накъде? Нямаше значение. Само да бъде по- далеч от това място. И от либийците, които едва ли щяха да проявят разбиране и щяха да се разправят най-безмилостно с тях.
Ерика най-после бе дошла в съзнание и се опитваше да схване онова, което й разказваше Сол — как се бе срещнал с Дру и Арлийн, как бяха решили да действат заедно и какво се бе случило след отвличането й. Учудването й бе заменено от силно вълнение.
— Група за отмъщение ли? Баща ми, Авидан и останалите… седемдесетгодишни старци… изчезват, за да отмъстят на мъчителите си от нацистките концлагери?
— Може би не само това.
— И по-лоши намерения ли имат?
— В колата Ледената висулка спомена за „Нощта и мъглата“ — Дру реши да й обясни вместо Сол. — Но нямаше предвид нацисткия декрет, а… Може би баща ти и другите искат да накажат не само военнопрестъпниците. Решили са да тероризират и децата им. Да отмъстят на бащите по същия начин, по който те са ги измъчвали на времето.
Изведнъж Ерика се досети нещо и скочи в леглото.
— Не мислите ли…? Ако целта е била да тероризират бащите, като си отмъщават на децата, тогава бащите сигурно са още живи. В противен случай удовлетворението няма да е пълно. Нацистите трябва да научат, че децата им са подложени на тормоз. Те ще страдат, ако знаят, че и децата им страдат. Затова мисля, че не всичко е загубено. Трябва да ги спрем преди да са ги убили.
— Сол бе прав като каза, че си страхотна — усмихна се Дру.
— Е, може би. Но ако е така, защо искам да попреча на баща си? Честно казано някъде в дъното на душата си желая той да си отмъсти.
— И с мен е така — обади се Сол. — Точно затова ставам толкова нервен, когато се опитвам да ги защитя.
— Така е — потвърди Дру. — Човек винаги жадува за отмъщение, дори и да крие това желание дълбоко в себе си. В случая аз съм безпристрастен. Нямам роднини, които са загинали в Холокоста. Но когато си помисля за зверствата на есесовците, така побеснявам, че ми се ще да… — Дру въздъхна. — Някои от тях дори не са били така луди, че да вярват в правотата на каузата, но са вършили всичко онова, което са им нареждали. Просто са се примирили с цялото това безумие. Начин на оцеляване. За да изхранят семействата си. Ако повечето от тези лицемери се бяха възпротивили…
— Хората не са толкова смели — каза Ерика.
— Но ние сме — продължи Дру. — Ето защо се противопоставяме на това да се използват нацистки методи срещу нацистите. Ние не искаме да се превърнем в нацисти. Нали затова имаше Нюрнбергски процес? Не отмъщение, а законен съд. Повярвайте ми, аз искам тези престъпници да бъдат наказани. Не ме интересува колко години са минали оттогава. Те
— Но как…? — Ерика се олюля и седна на леглото.
— Добре ли си? — Сол отиде при нея и я прегърна.
Тя кимна и побърза да зададе въпроса си:
— Но как ще попречим на баща ми?
— Той сигурно е в Торонто — отговори Сол. — Холоуей живее наблизо. За последен път са видели баща ти там. Мислиш ли, че ще имаш сили да пътуваш?
— Винаги бих ти отговорила с „да“. За да помогна на баща си.
— Но имаш ли наистина сили?
— Да. Купи два билета за първия самолет до Торонто.
— Четири — обади се Дру.
Ерика го изгледа учудено.
— Присъединявам се към Дру — обади се Арлийн, която дотогава мълчаливо бе слушала разговора, и пристъпи напред. — Четири билета. И ние ще дойдем с вас.
— Но вие…
— Нямаме причина? Това ли имаш предвид?
— Нямате нищо общо с тази история — Ерика махна с ръка, ядосана на себе си. — Прозвуча доста грубо. Не исках да ви обидя. Все пак той е мой баща.
— Да, нямаме никакъв мотив — намеси се Дру. — Но бихме желали да дойдем.
— Дори не ме познавате.
— Ще се опознаем.
Джоузеф Бернщайн седеше сам в тъмния хол на превърнатата в затвор къща в Торонто. Опитваше се да си почине преди изпитанието, което го очакваше на другия ден. Поне няколко минути покой.
„Вече съм на седемдесет“ — мислеше си той. „Моите приятели също са доста поостарели и спят горе. Бившите ни врагове, на години колкото нас, са наши пленници. Утре, след повече от четиридесет години, аз ще изпълня клетвата, дадена на младини. Да отмъстя за семейството си. Да ги накажа по същия начин.“
Самолетът на канадските авиолинии се приземи в Торонто малко след два следобед. Сол все още бе настроен на римско време. Там слънцето вече залязваше, а тук преваляше пладне. Беше спал малко предната нощ и се чувстваше изтощен. Краката го боляха от дългото седене на едно място.
Арлийн и Дру също бяха доста уморени, докато Ерика сякаш преливаше от енергия. Мисълта за баща й
