Бюканън бързо отвори горното чекмедже на шкафа с папките и извади разпечатките на документите за „D“. Единственият начин да разбере дали някой беше взел част от папките, беше да сравни имената от документите с тези на файловете в поддиректорията на компютъра. Но дори и при това положение не хранеше голяма надежда. Мъжът, който беше дебнал тук, за да убие Хуана, беше казал, че е изтрил някои файлове от компютъра, най-вероятно, за да попречи на някого да направи това, което се опитваше да направи сега Бюканън. Той беше почти сигурен, че списъкът от компютъра ще съвпадне с имената от разпечатките. Нямаше да успее да разбере кои папки липсваха.
Всеки от файловете в компютъра имаше съпътстващ файл с разширение „ВАК“, съкратено от „BACKUP“, което означаваше, че в компютъра е запаметена предишната версия на наскоро актуализиран файл. DARNELL. DARNELL. ВАК. Бюканън разтвори папката и откри разпечатка на този файл.
Той продължи нататък. DAYTON. DAYTON.BAK. Съвпадаше. DIAZ. DIAZ.BAK. Съвпадаше. DIEGO. DIEGO.BAK. Съвпадаше. Всеки от файловете на екрана на монитора имаше разпечатка. DOMINGUEZ. DOMINGUEZ.BAK. DRUMMER. DRUMMER.BAK. DURAN. DURAN.BAK. DURANGO. DURANGO.BAK. Всеки файл имаше разпечатка.
Той се отпусна назад изтощен. Беше си загубил времето. Нямаше никакъв смисъл да рискува живота си и да идва тук. Единственото, което научи, беше, че някой искаше на всяка цена да убие Хуана, нещо, което вече знаеше.
И заради това едва самият той не беше загинал.
Той разтърка подутите си клепачи, погледна към екрана на монитора, понечи да изключи компютъра, но в последния момент спря треперещата си ръка, като си каза, че независимо от това колко безнадеждно му изглеждаше положението, трябваше да продължи да търси. Въпреки че поддиректорията за файловете, които започваха с „Т“, сигурно нямаше да съдържа необходимата му информация, подобно на поддиректорията за „D“, той не можеше да я пренебрегне.
Бюканън отдръпна ръката си от бутона „OFF“ и тъкмо посегна към клавиатурата, за да премине към интересуващата го поддиректория, когато нещо на екрана го накара да изтръпне. Подсъзнателно беше усещал, че нещо го притеснява, но беше решил, че безпокойството му се дължи на тревогата и смущаващите последици от престрелката.
Сега си даде сметка какво точно го беше притеснявало. Очите му го бяха подвели. DRUMMER. DRUMMER. ВАК. Как не! файлът DRUMMER нямаше резервно копие. Резервното копие беше за DRUMMOND. Бюканън беше сигурен, че не беше видял разпечатка за Дръмонд, но вече беше толкова изтощен, че нямаше доверие на паметта си. Той започна да прелиства разпечатките с треперещи ръце. DRUMMER. DURAN. DURANGO. Нямаше нищо за Дръмонд.
Господи, помисли си той, когато убиецът е изтрил файла DRUMMOND, не се е сетил да изтрие резервното копие на файла, или пък е искал да го направи, но очите му са го подвели, оставяйки го с впечатлението, че DRUMMOND. ВАК всъщност е DRUMMER. ВАК. Имената толкова си приличаха.
Дръмонд.
Бюканън не знаеше какво означава това име, но когато отвори файла DRUMMOND. ВАК, с изненада установи, че е празен. Или Хуана беше създала файла, но не беше въвела в него никаква информация, или убиецът беше изтрил съдържанието му.
Бюканън влезе в поддиректорията за „Т“ и след като вече знаеше какво да търси, вместо основните, започна да проверява резервните файлове, като сравняваше имената им с тези от разпечатаните документи, които бе извадил от шкафа за папки.
TAMAYO.BAK. TANBERG.BAK. TAYLOR.BAK.
TERRAZA.BAK. TOLSA.BAK. Значителният брой мексикански имена започна да му прави все по-голямо впечатление. TOMEZ.BAK. Пулсът на Бюканън се ускори.
Нито сред разпечатаните документи, нито в поддиректорията за „Т“ имаше Томес. Бюканън отвори и този файл и отново установи, че е празен. Той изруга и се запита дали самата Хуана не беше изтрила съдържанието му. Всичко, с което Бюканън разполагаше, бяха две фамилии и ако убиецът не беше пропуснал да изтрие резервните копия на файловете, той нямаше да научи дори и тях.
Обезсърчен, Бюканън се замисли какво още може да направи, неохотно изключи компютъра и реши набързо да претърси къщата, въпреки че му беше ясно, че този, който искаше да убие Хуана, вече беше прочистил жилището й.
В този момент по гърба му полазиха студени тръпки, защото си спомни нещо странно, което убиецът беше казал: „Онази стая, дето съм се настанил. Шантава работа. Нищо чудно, че жената я държи заключена. Сигурно не е искала родителите й да видят какво има вътре. Отначало си помислих, че са части от човешко тяло.“
Части от човешко тяло?
Досега имаше толкова много работа, че не му беше останало време да провери какво беше имал предвид убиецът. Обзет от неприятно предчувствие той се изправи, излезе от офиса и пое по коридора към следващата стая вляво. Вратата беше отворена, но вътре беше тъмно, така че Бюканън не можеше да види какво има в нея. Когато убиецът беше отишъл да вземе клетъчния си телефон, той очевидно е знаел къде точно да го намери и затова не беше запалил лампата. Бюканън си пое дъх, забеляза, че вратата беше със секретна ключалка, нещо необичайно за вътрешна стая, и започна да опипва стената, за да открие ключа за лампата.
Когато лампата светна, той примигна не само от внезапната светлина, която беше изпълнила стаята, но и от това, което се разкри пред очите му.
Гледката го потресе.
Части от човешко тяло? Да, Бюканън разбра защо убиецът отначало беше помислил, че стаята е пълна с части от човешко тяло.
Навсякъде, като се изключеше ъгъла, в който убиецът беше сложил един матрак за себе си, имаше масички с подредени по тях предмети, които приличаха на носове, уши, брадички, бузи, зъби и чела. Срещу масичките имаше огледала, около които бяха монтирани лампи. Върху една от масичките имаше само коса — с различни цветове и различни прически. Перуки, разбра Бюканън. А това, което приличаше на части от човешко тяло, се оказаха протези, подобни на онези, които пластичните хирурзи използваха за възстановяване на обезобразени лица. Върху друга масичка имаше няколко комплекта гримове.
Щом Бюканън влезе в стаята и се озърна надясно, после наляво и накрая напред, като разглеждаше внимателно всяка масичка и внушителното количество зловещи, реалистични имитации на човешки черти, той разбра, че в охранителната си дейност Хуана се беше превърнала в разновидност на това, което
Той никога не беше отдавал голямо значение на дегизировката. Понякога си пускаше мустаци или брада, или използваше майсторски изработени имитации. Няколко пъти беше използвал контактни лещи без диоптри, които променяха цвета на очите му. От време на време променяше дължината и цвета на косата си, както и прическата си. Освен това винаги се стараеше хората, в които се превъплъщаваше, да се обличат различно — всеки от тях предпочиташе определена марка часовници, колани, обувки, ризи, слънчеви очила, дори химикалки, неща, които им придаваха строга индивидуалност, както и храните, които предпочитаха, музиката, която харесваха, книгите, които предпочитаха…
Но Хуана се беше превърнала в абсолютен хамелеон. Ако предположението на Бюканън беше вярно, тя не само беше променяла личността си за всяка конкретна задача — тя беше променяла изцяло и външния си вид, не само дрехите си, но и чертите на лицето си, теглото си, височината. Бюканън намери подплънки, които Хуана беше използвала, за да увеличава големината на бюста си. Откри други подплънки, които можеха да я направят да изглежда бременна. На пода имаше маратонки с умело вградени подложки, които беше използвала, за да изглежда по-висока. Бюканън откри специален крем, който можеше да направи кожата й по-светла.
Част от него беше изпълнена с възхищение от нейния професионализъм. Но друга част изпитваше ужас при мисълта, че в „Кафе дьо Монд“ в Ню Орлиънс Хуана може да е седяла до него, докато той очакваше тя да влезе в ресторанта, без изобщо да разбере колко близо е била. Докато я търсеше, той би могъл да се блъсне в нея или дори да я заговори, без да я познае.
