Какво беше станало с нея през изминалите шест години? Къде беше научила всичко това? Кого търсеше той? Тя можеше да бъде всяка една от жените наоколо. Можеше да
Е, тя го беше надминала, беше се превърнала в абсолютния двойник. Докато разглеждаше къщата, беше изпитал разочарование и смущение, че никъде нямаше нейни снимки. Толкова му се искаше да види отново кафявите й очи, лъскавата й черна коса, незабравимото й очарователно лице. Беше си помислил, че хората, които я преследваха, са взели снимките, за да запомнят по-добре как изглежда. Но ако това беше вярно, помисли си сега той, снимките нямаше да им свършат работа, защото тя нямаше точно определен образ. Може би самата Хуана беше махнала снимките, защото вече не беше способна да се отъждестви с нито един от своите многобройни образи. Бюканън изведнъж изпита ужасяващото усещане, че жената в която той (или Питър Ланг, или който и по дяволите да беше той) се беше влюбил, беше нереална като призрак. Като самия него. Започна да му се повдига.
И все пак трябваше да я открие.
Той затвори прозореца на офиса, а после избърса с носна кърпа отпечатъците си от всичко, което беше докосвал. Повтори процедурата в останалите стаи, изгаси лампите, увери се, че е направил всичко необходимо и най-накрая затвори предната врата, като заключи двете секретни ключалки с шперца. Когато партньорът на убиецът пристигнеше, за да започне смяната си, щеше да мине известно време, преди да разбере какво се е случило. Двата малки килима, които бяха преместени (единият от които липсваше), дупката от куршум в тавана на коридора, кръвта под килима, който Бюканън беше постлал в стаята с компютъра, взети поотделно, нямаше да го наведат на определени изводи, но заедно щяха да му подскажат какво се беше случило. След това партньорът на убиеца щеше да изгуби още време, докато търси трупа. Докладът му пред шефовете щеше да бъде объркан, като положението щеше да се утежни още повече от факта, че двамата снайперисти, наблюдаващи къщата на Мендес, също не могат да бъдат открити. Единственото сигурно нещо беше, че хората, които преследваха Хуана, знаеха, че някакъв мъж на име Брендън Бюканън е посетил родителите й и естествено щяха да свържат Брендън Бюканън с всичко, което се беше случило тази нощ.
До сутринта ще са започнали да преследват и мен, помисли си той. Не. Те ще преследват Брендън Бюканън, но ако имат късмет, след известно време ще се досетят, че тази нощ съм се превърнал в Чарлс Дъфи.
Бюканън потупа портфейла, който беше взел от мъртвия мъж и сложил в джоба на сакото си, влезе в джипа и излезе на заден ход от алеята за коли. Ръцете му трепереха. Раните го боляха. Кръвта пулсираше в главата му. Беше стигнал до предела на силите си. Но трябваше да продължи.
Около километър и половина по-надолу по потъналия в мрак път, на дъното на покрита от мъгла долина, Бюканън стигна до микробуса. Той излезе от джипа, като държеше дясната си ръка зад гърба, за да може бързо да извади оръжието си, ако в негово отсъствие се беше случило нещо непредвидено. Долови движение в мъглата, настръхна, но после се успокои, когато към него приближи Анита, която му каза на испански, че Педро е отзад, при завързаните мъже.
— Телефонът звъня.
— Знам — каза Бюканън.
— Помислихме, че може да си ти, но той не звънна два пъти, не спря, и после не звънна отново, както се бяхме уговорили с теб, затова не отговорихме.
— Правилно сте постъпили.
Бюканън я огледа внимателно. Изглеждаше разтревожена, сякаш знаеше, че някой се крие наоколо с насочен към нея пистолет. Бюканън се успокои едва когато се увери, че пленниците бяха в същото положение, в което ги беше оставил, и че нищо не се беше случило на Педро.
— Намери ли Хуана? — попита Педро.
— Не.
— Откри ли някаква следа от нея?
— Не — излъга Бюканън.
— Значи всичко е било напразно. Какво ще правим?
— Остави ме насаме с тези мъже за минута. Седнете със съпругата ти в джипа — каза Бюканън.
— Защо? — Педро го погледна подозрително. — Ако смяташ да ги разпитваш за Хуана, искам да чуя.
— Не.
— Какво ще правиш? Казах ти, ако е свързано с дъщеря ми, искам да чуя.
— Понякога е по-добре да не знаеш нищо.
— Не разбирам — каза Педро.
— Ще разбереш. Просто ме остави насаме с тези мъже.
Педро се поколеба, после мрачно излезе от микробуса. Бюканън го проследи с поглед, за да се увери, че двамата с Анита ще се качат в джипа. Едва тогава той затвори задната врата на микробуса. Вътре миришеше, защото преди да потеглят към къщата на Хуана, Бюканън беше разрешил на мъжете да използват портативната тоалетна „Порта Поти“. Те все още бяха голи и изглеждаха измръзнали.
Той освети с фенерчето единия мъж, а после другия.
— Трябваше да ми кажете, че снайперистът е в къщата.
Очите им се разшириха от ужас, лицата им се изпънаха.
— Сега той е мъртъв — каза Бюканън.
Ужасът, изписан по лицата им, нарасна.
— Това ви поставя в доста незавидно положение — продължи Бюканън. Той извади пистолета си и с другата си ръка махна бельото от устата на първия мъж.
— Досетих се — каза мъжът. — Затова отпрати мексиканеца и жена му. Не искаш да видят как ни убиваш.
Бюканън взе едно одеало от ъгъла на микробуса.
— Точно така — отчаяно каза мъжът. — От одеалото става добър заглушител.
Бюканън метна одеалото върху мъжа и партньора му.
— Не искам да хванете пневмония.
— Какво? — по лицето на мъжа се изписа изненада.
— Ако местата ни бяха разменени — попита Бюканън, —
Мъжът не отговори.
— Ние си приличаме, но не съвсем — каза Бюканън. — И двамата сме убивали. Разликата е там, че аз не съм убиец.
— Не разбирам за какво говориш?
— Може би се изразявам твърде сложно, за да доловиш разликата? Ще го кажа направо. Няма да ви убия.
Мъжът доби смутен и в същото време озадачен вид, сякаш милостта беше нещо съвсем непознато за него.
— При положение, че правите това, което ви кажа — продължи Бюканън.
— Какво?
— Първо, ще останете вързани до залез слънце — каза Бюканън. — Ще ви дават храна и вода, ще можете да използвате тоалетната. Но ще останете в микробуса. Ясно ли е?
Мъжът се намръщи и кимна.
— Второ, когато ви освободят, няма да сторите нищо лошо на Педро и Анита Мендес. Те не знаят нищо за мен. Не знаят нищо за дъщеря си. Нямат никаква представа защо е всичко това. Ако започнете да ги измъчвате или прибегнете към други средства, за да изтръгнете от тях информация, ще се разгневя. А ако се разгневя, нищо добро не ви чака. И най-лошите ви страхове ще ви се сторят детинска работа пред това, което ще ви се случи. Може да се криете. Можете да си смените самоличността. Но това няма да ви помогне. Моята специалност е да откривам хора. До края на живота си все ще се озъртате назад. Ясно ли
