Бюканън беше използвал името Майк Хамилтън и си беше уговорил да се срещне с нея.
— Уговорката за късния обяд все още ли важи? — попита тя сега.
— Ако имаш свободно време.
— За теб винаги имам свободно време. Ще се срещнем на Макферсън Скуеър.
— Дай ми четиридесет минути.
— Не е нужно да бързаш.
— До скоро — Бюканън окачи слушалката на вилката. Разговорът беше протекъл отлично. Въпреки че звучеше съвсем нормално, той съдържаше думите „не е нужно да бързаш“ — кодът, който бяха избрали в Ню Орлиънс, в случай, че Холи не усещаше никаква заплаха. „До скоро“ означаваше същото, само че за Бюканън. Той вдигна малката си чанта, отдалечи се от телефона и се смеси с потока от пътници, които току-що бяха слезли от следващия самолет. Както Националното летище, така и летище „Дълес“ постоянно се наблюдаваха от различни правителствени служби. Част от наблюдението беше остатък от дните на Студената война. Друга част се дължеше на практически причини — на нуждата от своевременна информация кои видни личности са пристигнали неочаквано в столицата на страната. Но в по-голямата си част то беше свързано с все по-засилващото се убеждение, че терористите от Близкия Изток — се канят да извършат дълго отлаганите си акции срещу Съединените щати.
Бюканън нямаше основание да подозира, че полковникът е изпратил хора да наблюдават летището в случай, че се появеше тук. В края на краищата елементарната логика подсказваше, че точно Вашингтон щеше да бъде едно от местата, които Бюканън най-много ще иска да избягва. Освен това документната следа, която беше оставил, вече щеше да е отвела хората на полковника в Сан Антонио. Преди да напусне Тексас, Бюканън остави колата си в един от офисите на компанията, от която я беше наел. Там следата щеше да свърши. Хората на полковника щяха да предположат, че Бюканън е отпътувал със самолет от Сан Антонио, тъй като офисът на компанията се намираше близо до летището. Но те нямаше как да узнаят, че Бюканън беше използвал името и кредитната карта на Чарлс Дъфи, за да наеме стаята в мотела и да си купи билет за полета до Вашингтон. Единственото нещо, което Бюканън рискуваше с появата си на летището, беше някой случайно да го забележи, но това щеше да стане само ако привлечеше внимание към себе си — нещо, което той нямаше намерение да прави.
Бюканън-Ланг-Дъфи-Хамилтън се смеси умело с тълпата пътници, излезе навън в мрачния, влажен следобед, качи се на едно такси и се отправи към центъра на Вашингтон. Нищо не го беше заплашвало на летището. Но на Макферсън Скуеър положението щеше да бъде съвсем друго.
В Ню Орлиънс, преди Холи да се върне във Вашингтон, Бюканън й беше обяснил, че ако й се обади по телефона и предложи да се срещнат, тя трябва да избере някое оживено място близо до редакцията на вестника. То трябваше да бъде част от ежедневния й маршрут (не прави нищо необичайно). Трябваше да има много входове (за да не попаднем в капан). Освен това трябваше да бъде надеждно по отношение на работното време (Веднъж ми наредиха да се срещна с един човек в някакъв ресторант, който беше изгорял предния ден. Никой от екипа, който трябваше да ми подава информация, не беше проверил мястото, за да се увери, че всичко е наред).
По отношение на тези изисквания Макферсън Скуеър бе идеален за среща. Малко вероятно беше паркът да е изгорял. Той беше оживен също като ресторант, но беше по-открит и се намираше само на няколко пресечки от службата на Холи, което го правеше естествено място за среща с неин познат.
Бюканън успя да стигне там преди да изтече четиридесетминутният краен срок. Застанал на една гъмжаща от хора автобусна спирка на L Стрийт, той видя как Холи излиза от сградата на „Вашингтон Поуст“ и поема надолу по Петнадесета улица. В момента го интересуваше не толкова тя, колкото това дали някой не я следи. Той изчака, докато Холи изчезна от погледа му, забави се още петнадесет секунди, после се смеси с останалите минувачи и се отправи към ъгъла. Там, докато чакаше светофара, той погледна към Петнадесета улица по посока на Холи, която се беше запътила към К Стрийт.
Тя беше облечена с бежов шлифер, чудесен неутрален цвят, ако човек не искаше да се откроява сред тълпата. Шапката в същия цвят, която беше надянала на главата си, скриваше червената й коса. Единственото нещо, което биеше на очи в нея, беше калъфът за фотоапарат, който Холи носеше вместо дамска чанта.
Това беше достатъчно на Бюканън да я различава сред останалите бежови шлифери в тълпата. Той я следваше бавно, като се вглеждаше незабележимо във витрините на магазините и прозорците на колите и внимателно проверяваше наоколо дали някой не я наблюдава.
Да. Някакъв мъж с кафяво кожено яке от другата страна на улицата.
Мъжът вървеше без да сваля поглед от Холи. От време на време той нагласяваше нещо в дясното си ухо и навеждаше лице към лявата част на гърдите си, като мърдаше устните си.
Бюканън огледа внимателно улицата и забеляза още един мъж на ъгъла пред Холи. Мъжът носеше делови костюм, държеше в ръката си чадър и няколко пъти погледна часовника си, като че ли чакаше някого. Но той също от време на време нагласяваше нещо в ухото си в момента, когато първият мъж навеждаше лице и започнеше да мърда устните си. Радиоприемници, маскирани като слухови апаратчета. Миниатюрни микрофони на реверите.
Но кои бяха тези хора, които следяха Холи — от групата на полковника, или от групата на Алън? Военни или цивилни, от Специални операции или от Управлението?
Когато Холи стигна К Стрийт и пресече улицата към парка, Бюканън успя да огледа мъжете, които я следяха. Те имаха тесни бедра, тънък кръст и широки рамене, телосложение, типично за персонала на Специални операции. Тренировките, които ежедневно провеждаха, целяха да ги направят по-гъвкави, със значителна сила, съсредоточена в горната част на тялото. Твърде големите мускули на краката и бедрата щяха да забавят движенията им. Но мускулите в горната част на тялото не пречеха на нищо и представляваха сериозно преимущество. Самият Бюканън някога имаше подобно телосложение, но тъй като то лесно можеше да направи впечатление на човек, който разбира от подобни неща, беше престанал да работи върху мускулите на ръцете и раменете си, като беше насочил усилията си към упражнения, развиващи неговата издръжливост и пъргавина.
Сега, след като знаеше точно какъв силует да търси, той забеляза още двама мъже, облечени с цивилни дрехи, с телосложението на хора от Специални операции. Полковникът сигурно е твърде разтревожен, иначе не би изпратил толкова хора след нея, помисли си Бюканън. Двамата мъже, които беше забелязал пред Холи, наблюдаваха парка. Единственият начин, по който можеха да разберат накъде се е запътила и да пристигнат в парка преди нея, беше ако подслушваха телефоните й и знаеха къде и кога се е уговорила да се срещне с човек на име Майк Хамилтън. Бюканън имаше пълно основание да прояви предпазливост.
Вместо да последва Холи в парка, Бюканън изостана, зави надясно по К Стрийт и заобиколи следващия квартал. По този начин той излезе на Петнадесета улица, този път доста на юг, там, където тя пресичаше I Стрийт. От входа на сградата, в която се помещаваше Управлението на ветераните, той погледна към оголените клони на дърветата в парка и зърна Холи, която седеше на една пейка близо до статуята на генерал Макферсън в центъра на площада. Около нея постоянно минаваха хора, но четиримата мъже с широки рамене се бяха разпръснали из парка и сега стояха неподвижни, като от време на време докосваха ушите си или свеждаха лица, наблюдаваха Холи или отместваха поглед към хората, които я приближаваха.
Как да я предупредя? — помисли си Бюканън.
Той продължи по I Стрийт и видя чернокож мъж, който държеше малка табела, на която пишеше:
Мъжът определено имаше нужда от подстригване, но се беше избръснал. Дрехите му бяха стари, но чисти. Кожените му обувки бяха лъснати, но токовете им бяха износени.
— Ще ми дадете ли пари за едни хамбургер? — попита мъжът. В очите му се четеше стаена горчивина. Срамът му се бореше с гнева, докато се опитваше да запази достойнството си, въпреки че просеше.
— Мисля, че мога да ти дам повече, отколкото за един хамбургер — каза Бюканън.
Мъжът сви вежди. По лицето му се изписа учудване, примесено с предпазливост.
— Искаш ли да свършиш една работа? — попита Бюканън.
