Холи усети пристъп на съчувствие, когато чернокожият мъж приближи друг минувач, този път мъж, който продължи да върви бързо без да спира, като се престори, че не забелязва просяка. Табелата на чернокожия мъж вече беше започнала да провисва.
О, дявол да го вземе, помисли си Холи, поне ще свърша едно добро дело. Тя бръкна в калъфа на фотоапарата, извади един долар от портмонето си и го подаде на чернокожия мъж, когато той приближи към нея. Чувстваше се толкова потисната, че би му дала и повече, просто за да повдигне духа си, но се сети, че Бюканън й беше казал да не прави нищо необичайно. Все пак един долар беше по-добре от двадесет и пет цента.
— Благодаря, мадам! — Ала това, което каза след това, я стресна. — Майк Хамилтън каза, че ви наблюдават.
Сърцето на Холи подскочи.
— Какво?
— Трябва да отидете до входа на метрото на Четиринадесета улица. Качете се на влака за… центъра. Излезте през източния изход. Тръгнете към… да… Националната художествена галерия. Той ще се свърже с вас.
Чернокожият мъж пъхна долара, който Холи му беше дала в джоба си и отмина.
Холи изпита инстинктивно желание да се втурне след него, да го накара да й обясни по-подробно, да го попита как Бюканън е разбрал, че я наблюдават. Но тя знаеше, че това щеше да бъде грешка и веднага потисна желанието си, престори се, че вече е забравила за чернокожия мъж, чиято поява просто я беше изтръгнала от мислите й, и се огледа, сякаш все още се надяваше, че човекът, когото чакаше, ще се появи. Тя не посмя да си тръгне веднага след разговора с чернокожия мъж. Ако го направеше, този, който я наблюдаваше, можеше да се усъмни, че е получила съобщение.
Холи продължи да чака. Пет секунди. Десет секунди. Петнадесет. От периферията на шапката й се стичаха капчици вода. Как беше най-естествено да постъпи? Да се огледа още веднъж, после раздразнено да поклати глава и да си тръгне.
Тя се отправи към редакцията на вестника, после спря, сякаш й беше хрумнала по-добра мисъл и пое в обратна посока към входа на метрото на Четиринадесета улица. Колебанието, което разигра, определено отговаряше на чувствата, които в момента я вълнуваха. Преди два дни Бюканън я беше изплашил по време на разговора им на парахода в Ню Орлиънс. Той беше направил така, че потенциалната заплаха, която я грозеше, й се беше сторила смущаващо реална. Заради статията, която подготвяше. Статията за
Ами журналистическата отговорност? А смелостта, която се изискваше, за да бъдеш истински професионалист? Холи беше избягала от отговорите на тези въпроси като отложи окончателното си решение и си каза, че ако изчака по-нататъшния развой на събитията, статията можеше да стане още по- добра. Тя не се беше отказала от нея, просто я беше оставила да узрее. Разбира се. Но в такъв случай защо се беше уплашила, когато Бюканън се свърза с нея? Какво искаше той? Ако беше истински репортер, за какъвто винаги се беше смятала, трябваше да очаква тази среща с нетърпение. Вместо това имаше чувството, че започва някакъв кошмар.
Десет минути по-късно, сред шума на влаковете, който отекваше зад нея, тя се изкачи по претъпканите с хора стълби на централната станция на метрото, излезе на шумната, задръстена с коли С Стрийт и пое в дъжда към огромното четириъгълно здание, в което се помещаваше Националната художествена галерия. Въпреки дъждовното време тротоарът гъмжеше от забързани минувачи. Тук също имаше несретници, облечени в дрипави, подгизнали от дъжда дрехи, които молеха за пари, храна, търсеха работа или каквото и да е, като понякога държаха табели, на които пишеше от какво се нуждаят. Един от тях носеше табела, чийто надпис беше същият като на чернокожия мъж в парка и тя се опита да го подмине.
— Почакай, Холи. Дай ми двадесет и пет цента — каза просякът.
Когато чу да я нарича по име, тя трепна, сякаш беше докоснала оголен електрически проводник. Объркана, тя спря, застави се да се обърне и видя, че прегърбеният мъж с дрипави дрехи, увиснала шапка и мръсно лице беше Бюканън.
— Господи! — възкликна тя.
— Не говори, Холи. Просто ми дай двадесет и пет цента.
Тя се подчини, като бръкна в калъфа за портмонето си. Хареса й начинът, по който Бюканън произнесе името й.
— Дръмонд. Томес. Това е всичко, с което разполагам. Не знам първите имена. Хора, които имат нужда от охрана. Намери всичко, което успееш, за възможните кандидати. Престори се, че се обаждаш по телефона от галерията. Ще се срещнем довечера в осем. В Риц-Карлтън. Помоли на рецепцията да те свържат със стаята на Майк Хамилтън. Разбра ли? Добре. Върви.
През цялото време Бюканън държеше ръката си протегната и чакаше Холи да му даде двадесет и петте цента. Когато ги взе, той каза по-високо:
— Благодаря, мадам. Бог да ви поживи! — После се обърна към друг приближаващ мъж. — Ще ми дадете ли двадесет и пет цента, моля?
Холи продължи без да спира, както беше наредил Бюканън и се насочи към Националната художествена галерия, като се надяваше, че се държи естествено. Но въпреки че продължи да крачи равномерно напред, съзнанието й беше разтърсено от уплаха и объркване.
Големият син хеликоптер хвърляше движеща се сянка върху гъстата джунгла на Юкатан. Алистър Дръмонд, който седеше на задната седалка, се беше намръщил толкова силно, че бръчките още повече състаряваха лицето му и го правеха да изглежда осемдесет и няколко годишен, колкото в действителност беше. Той седеше сковано изправен, но сега, след всяко ново сведение, което Реймънд му съобщаваше, Дръмонд сякаш още повече се изправяше. Треперливият му глас успя да надвика грохота на двигателя.
—
— Инструктор от Специалните сили, назначен във Форт Браг. Наел кола в Ню Орлиънс и пристигнал в Сан Антонио, за да посети родителите на жената. Нашият човек там се обади и каза, че Бюканън използвал името Джеф Уокър, когато се представил за приятел на дъщеря им и попитал знаят ли къде е.
— А дали наистина е приятел? — Дръмонд присви очи зад дебелите стъкла на очилата си. — Защо е трябвало да използва фалшиво име? Очевидно крие нещо. Но какво? Какво иска от жената?
— Не знаем — отговори Реймънд. — Но двамата мъже, които имаха за задача да наблюдават къщата на Мендес, са изчезнали. Същото се отнася и за един от мъжете, които наблюдаваха къщата на обекта извън Сан Антонио. Партньорът му открил пресни следи от кръв под килима и дупка от куршум в тавана. Ще бъде глупаво, ако не свържем тяхното изчезване с появата на Бюканън. Дал съм заповед, ако се появи отново, да го убият.
Старческото тяло на Дръмонд потрепера.
— Не. Отмени тази заповед. Открийте го. Проследете го. Може би той ще ни отведе при нея. Заедно ли са работили във Форт Браг? Разбери какво ги свързва. Той може да я търси на места, за които не сме се сетили.
По време на полета от Сан Антонио до Националното летище във Вашингтон Бюканън беше използвал един от телефоните в самолета и кредитната карта на Чарлс Дъфи, за да се обади на няколко хотела във Вашингтон, тъй като трябваше да резервира стая. Както очакваше, задачата се оказа доста трудна. Повечето от добрите хотели във Вашингтон бяха пълни. Той беше започнал от средата на ценовата скала, но впоследствие реши да опита в най-горния й край, като си помисли, че последиците от рецесията са направили изключително скъпите хотели по-малко посещавани. Щастието му се усмихна в „Риц-Карлтън“. Поради заминаването рано сутринта на група гости от Венецуела, дължащо се на политическа криза в страната им, няколко стаи бяха останали свободни. Ако Бюканън-Дъфи се беше обадил половин час по-
