късно, както го беше уверил служителят от рецепцията, стаите щяха вече да са ангажирани. Бюканън успя да резервира две.
„Риц-Карлтън“ беше измежду най-модните хотели във Вашингтон. Изпълнен с кехлибарена топлина, проектиран да изглежда като английски ловен клуб, той беше обзаведен с европейски мебели и английски картини от осемнадесети и деветнадесети век, като повечето от тях изобразяваха кучета и коне. След кратката среща на Бюканън с Холи близо до Националната художествена галерия, той беше установил, че тя продължава да бъде под наблюдение, но никой от екипа по проследяването й не беше проявил интерес към него. Но дори и при това положение той искаше да се увери, че не е сгрешил, затова използва обиколен маршрут, който измина с подземната железница, няколко автобуса и таксита, за да провери дали не го следят. Това му отне близо два часа и накрая Бюканън реши, че ако екипът за наблюдение беше проявил интерес към него и беше успял да остане незабелязан, досега щяха да го заловят. Затова когато малко след пет часа след обед се регистрира в хотела, той се чувстваше в сравнителна безопасност. Бюканън се изкъпа, смени превръзката на раната от ножа, облече сухи дрехи от пътната си чанта, изяде хамбургера, който беше поръчал да му донесат и се изтегна на леглото, като се опита да си почине и да събере мислите си.
Второто се оказа трудно. Последните два дни, изпълнени с непрестанно пътуване, го бяха изтощили. Същото се отнасяше и за заниманията му този следобед. Преди осем години, а дори и преди година, той нямаше да се чувства толкова изморен. Но преди година не беше принуден да действа с две рани по тялото. И не страдаше от постоянно мъчително главоболие. Беше му се наложило да си купи още една опаковка „Тиленол“, а не беше глупак — съзнаваше, че не може повече да счита главоболието за временен проблем, че то сигурно беше свързано с няколкото наранявания на главата му и че се нуждае от лекарски грижи. Все едно, нямаше време да се тревожи за себе си. Ако отидеше на преглед, вероятно щеше да прекара следващата седмица под лекарско наблюдение в някоя болница. Но престоят му в болницата щеше да застраши не само собствената му безопасност. Ако останеше дълго време на едно място, преследвачите му щяха да го открият. А с това щеше да нарасне опасността и за някой друг.
Хуана. Не можеше да си позволи да губи време в грижи за себе си. Твърде много и твърде дълго беше правил това. Изпитваше нужда да се погрижи за някой друг. Хуана. Той трябваше да я намери. Трябваше да й помогне.
Телефонът иззвъня в осем вечерта. Точно в уречения час. Добре. Бюканън се надигна от леглото, вдигна слушалката и спокойно каза:
— Ало.
— Майк?
Нямаше как да сбърка дълбокия, чувствен женски глас на Холи.
— Да. Къде си?
— Обаждам се от телефона във фоайето. Искаш ли да се кача? Кой е номерът на стаята ти.
— В момента е триста двадесет и две. Но искам да отидеш в петстотин и дванадесет. И, Холи, трябва да го направиш по следния начин. Вземи асансьора до третия етаж. После се качи по стълбите до петия. Ако някой наблюдава номерата на етажите над вратата на асансьора във фоайето, ще реши, че си отишла на третия етаж.
— Тръгвам — гласът й прозвуча напрегнато.
Бюканън прекъсна връзката и натисна бутона за телефонната централа на хотела.
— Моля ви, не свързвайте никого с мен до осем часа утре сутринта.
Той остави лампата да свети, взе пътната си чанта, излезе от стаята, окачи на дръжката на бравата табелка „Не ме безпокойте“, увери се, че е заключил вратата и пое към пожарното стълбище. Когато се отправи към петия етаж, чу как асансьорът спря зад него на третия.
Холи пристигна в петстотин и дванадесета стая минута след него. Стаята беше регистрирана на името на Чарлс Дъфи. Тя, както и стаята на Майк Хамилтън, бяха наети с кредитната карта на Чарлс Дъфи. Бюканън беше казал на администратора, че Майк Хамилтън ще пристигне всеки момент. След като се изкъпа и преоблече, той беше слязъл отново във фоайето, беше изчакал администраторът, който го беше регистрирал, да отиде някъде по работа и отново се беше регистрирал при служителя, който го заместваше, този път като Майк Хамилтън.
Когато Бюканън се обърна, след като пусна Холи и заключи вратата след нея, тя го изненада, като остави калъфа на фотоапарата и куфарчето си върху едно от креслата, а после го прегърна и силно се притисна към него.
Цялата трепереше.
Бюканън се запита дали тя не се преструва, като се опитва да изглежда по-разстроена, отколкото беше в действителност.
— Как издържаш да живееш по този начин? — заговори тя, склонила глава на рамото му.
— По какъв начин? Това е нещо нормално — отговори на прегръдката й той.
— Нормално — едва чуто произнесе тя.
— Това е просто сценична треска — той вдъхна аромата на парфюма й.
Тя отстъпи назад потисната.
— Разбира се.
Дъждът барабанеше по прозореца зад спуснатите завеси. Тя съблече мокрия си шлифер, свали шапката си и уморено разпусна косата си.
Бюканън беше забравил колко червена беше тя и колко зелени бяха очите й.
Холи беше облечена с пясъчножълт панталон и сако, бяла блуза и кафяв колан. Дрехите й подчертаваха ръста и фигурата й, дългите й бедра и закръглени гърди.
Той се почувства привлечен от нея, спомни си допира на гърдите й до тялото си и с мъка се застави да се съсредоточи върху работата.
— Исках стая, където няма да ни безпокоят, ако мъжете, които те следят, решат да нахълтат — обясни той. — По този начин, ако попитат администратора, ще си помислят, че знаят къде си и при кого си отишла.
— Разбирам това — Холи се отпусна на дивана, изработен във викториански стил. — Не разбирам обаче защо ме накара да се престоря, че се обаждам от Националната художествена галерия. На кого трябваше да се обадя?
— На Майк Хамилтън.
Холи зарови пръсти в косата си, като очевидно не можа да схване логиката му.
— Как иначе щеше да разбереш, че Майк Хамилтън иска да се срещнете тук?
— Но… — тя се намръщи. — Но ти вече ми беше казал, когато излязох от станцията на метрото.
— Хората, които те следят, не знаеха това. Запомни, Холи, в този бизнес всичко е игра. Но ти искаш публиката ти да знае само това, което е необходимо, за да поддържаш илюзията. Да предположим, че просто те бях оставил да се върнеш на работа, а после ти се бях обадил по телефона да се срещнем тук. Телефоните ти се подслушват. Хотелът щеше да бъде поставен под наблюдение петнадесет минути след края на разговора ни. Щяха да разберат кой е Майк Хамилтън. Независимо от смяната на стаите, сега вече щяха да ни разпитват.
— Всичко, което правиш, е строго пресметнато.
— Така успявам да остана жив.
— Откъде тогава знаеш, че ме следят? Как мога да съм сигурна, че това в парка и пред изхода на станцията на метрото не е просто маскарад, който цели да ме изплаши, за да ти помогна и да се откажа от статията?
— Не можеш. Нито пък аз мога да ти го докажа. Поправка. Сгреших.
— Ето. Пак го направи — каза Холи. — Пак се опитваш да ме изплашиш — Тя скръсти ръце и ги разтри, сякаш й беше студено.
— Да поръчам ли да ни донесат нещо?
— Нямам апетит.
— Трябва да хапнеш.
