— Какво общо има той?
— Джаз. Биг бендове. Тони Бенет. Били Холидей. Ела Фицджералд.
— Не разбирам.
— Слушал ли си напоследък нещо от Пучини?
Бюканън я погледна с недоумение.
— Верди? Росини? Доницети? Нищо ли не ти говорят тези имена? Да опитаме със заглавия. „Бохеми“, „Травиата“, „Лучия ди Ламермур“, „Кармен“.
— Опери — каза Бюканън.
— Браво, печелиш една пура. Опери. Предполагам, че не си почитател на оперното изкуство.
— Моите музикални предпочитания… — Бюканън се поколеба. —
— Хайде, всеки харесва някаква музика.
— Хората, в които се превъплъщавам, харесват.
— Какво?
— Хората, в които се… Хеви метъл. Кънтри. Блуграс. Просто никога не ми се е налагало да се превъплъщавам в човек, който харесва операта.
— Бюканън, ти отново ме плашиш.
— През цялата последна седмица мислех за себе си като за Питър Ланг.
— Ти наистина ме плашиш.
— Казах ти, аз умея да се променям — Бюканън-Ланг се усмихна загадъчно. — Но никой, в когото съм се превъплъщавал, не е проявявал интерес към операта. Ако беше така, повярвай ми, щях да имам достатъчно познания, за да ти изнеса цяла лекция. Какво общо има операта с името Томес?
— Мария Томес — каза Холи. — Веднага се сетих за нея, но не бях така категорична, както за Алистър Дръмонд. Исках да се уверя, че няма други известни, богати или могъщи хора на име Томес, които са убягнали от вниманието ми — Холи извади друга книга и още една папка от куфарчето. — Оказа се, че наистина има няколко, но те не ми вършат работа. Мария Томес — ако трябва да цитирам отзивите в пресата — е най-противоречивия, очарователен и завладяващ мецосопран в света на операта днес. Ако питаш мен, тя единствена заслужава внимание.
— Защо си толкова уверена?
— Защото през последните девет месеца Алистър Дръмонд и Мария Томес, въпреки разликата в годините им, навсякъде се появяват заедно според публикациите в пресата — Холи замълча, за да подсили ефекта от казаното. — А преди две седмици Мария Томес е изчезнала.
Бюканън се наведе напред.
— Изчезнала?
— Така твърди бившият й съпруг. Не четеш ли вестници? — попита Холи.
— През изминалите няколко дни нямах време за това.
— Е, тази сутрин бившият й съпруг отишъл в полицейското управление на Ню Йорк Сити и заявил, че е изчезнала поне от две седмици. За да докаже, че твърдението му не е голословно, водел със себе си няколко дузини репортери от вестниците и телевизията. Станал голям цирк.
Бюканън поклати глава.
— Но защо си е помислил, че ще сметнат твърдението му за голословно?
— Защото разводът им с Мария Томес беше твърде неприятен и нашироко обсъждан в медиите. Оттогава не престава да злослови по неин адрес, а наскоро е завел дело срещу нея, твърдейки, че тя го е излъгала за финансовото си състояние при подялбата на имуществото им по време на развода и настоява, че има право да получи десет милиона долара. Естествено, полицията би могла да си помисли, че тя просто се е скрила от него. Но бившият й съпруг се кълне, че наистина вярва, че нещо се е случило с нея.
Холи подаде на Бюканън страница на „Вашингтон Поуст“ от предния ден и копие на една от неделните притурки на вестника, посветена на Мария Томес отпреди пет години. Бюканън прегледа набързо статията и копието на неделното издание. Бившият съпруг, Фредерик Молтин, оперен агент, открил Мария Томес, когато тя, двадесет и две годишна, изпълнявала главната роля в „Тоска“ в Мексико Сити. Въпреки че доста испаноезични изпълнители, като например Пласидо Доминго, били направили успешна кариера в областта на оперното пеене, нито една испаноезична изпълнителка не можела да се похвали с подобен успех. До появата на Мария Томес. Всъщност, въпреки нейния талант и завладяващо сценично присъствие фактът, че била мексиканка, работел срещу нея и ограничавал участията й единствено в местни опери, най-вече в Южна Америка. По традиция оперните прими получавали подготовката си в Европа и Съединените щати. За Томес, която била получила подготовката си в Мексико, това означавало, че всеки път, когато се явявала на прослушване в някоя известна оперна трупа в Съединените щати и Италия, трябвало да се бори с този професионален предразсъдък.
Но Фредерик Молтин, който бил на почивка в Мексико, останал очарован от момента, в който за пръв път чул Мария Томес да пее. След представлението той изпратил цветя в гримьорната й заедно с визитната си картичка и номера на телефона си в Мексико Сити. Когато на следващата сутрин му позвънили, той счел за многозначителен факта, че обаждането било в такъв ранен час и че се обаждала самата Мария Томес, а не някой неин представител. От което следвало, че тя или нямала представител, или не била убедена, че представителят й ще се свърже с него по нейна молба. Което на професионален език означавало, че тя е на разположение за евентуални ангажименти. Молтин я поканил на обяд. Разговорът им продължил след следобедната репетиция и по-късно по време на вечерята след вечерното представление на „Риголето“. Молтин неколкократно подчертаваше, че в онези дни графикът на Мария бил изтощителен и се заклел, че ако тя се съгласи той да я представлява, щял да промени всичко това. Щял да я направи оперна звезда от световен мащаб. Щял да уреди всичко така, че Мария да участва само в онези постановки и само тогава, когато самата тя пожелаела. Две години по-късно той превърнал обещанието си в действителност.
Междувременно двамата сключили брак. Молтин работел неуморно в нейна полза. Съветвал я какви тоалети да облича, какви прически да си прави, как да се гримира, настоял тя да отслабне, наел й личен треньор, за да работи върху фигурата си, искал услуги от всички влиятелни личности в оперния свят, които му били задължени по някакъв начин и успял да превърне Мария Томес в певица, следваща пламенната традиция на Мария Калас и Тереза Стратас, първата — гъркиня, втората — италианка. Тук Молтин направил гениален ход — успял да превърне слабостта на клиентката си в нейна сила, като накарал публиката да свързва Мария Томес с тези оперни диви заради онова, което било общо помежду им — техният етнически произход. Заинтригувана, европейската публика започнала да посещава оперните постановки, за да чуе нейното пеене. Силно впечатлена, тя оставала до края на представленията. Ентусиазирана, тя започнала да се стича и на другите й представления. След като Фредерик Молтин завършил изграждането на нейния публичен облик, нямало постановка с нейно участие, за която билетите да не се разграбят.
Бюканън разтри челото си.
— Този тип Молтин ми прилича на кръстоска между Свенгали и професор Хенри Хигинс.
— Точно това станало причина за провала на брака им — каза Холи. — Той непрестанно я контролирал. Надзиравал всяко нейно действие. Бил толкова властен, че тя се почувствала смазана. Доста дълго търпяла това. Накрая, петнадесет години след като го срещнала, тя внезапно го напуснала. Сякаш нещо вътре в нея се пречупило. Оттеглила се от изпълнителската дейност. Заживяла уединено, появявала се рядко на обществени места и повечето от времето си прекарвала сама.
— Това е започнало… — Бюканън взе страницата със статията, за да опресни паметта си. — Тя се е развела с него преди шест месеца, няколко месеца след началото на връзката й с Алистър Дръмонд. Но защо една все още млада жена — на колко е тя сега, на тридесет и седем? — би избрала един осемдесетгодишен старец?
— Може би Дръмонд не иска нищо от нея. Знаем, че това изглежда нетипично за него. Но може би той просто иска да я приюти в замяна на удоволствието да прекарва времето си в нейната компания.
— Значи заживяла уединено, а сега бившият й съпруг твърди, че вероятно е изчезнала — Бюканън се намръщи. — Той може да греши, а може и да лъже. В края на краищата Молтин е специалист в областта на медийните изяви. Може би се стреми до такава степен да привлече общественото внимание към случая, че
