за да я остави на мира, тя ще удовлетвори претенциите му във връзка с подялбата на имуществото.
— Или може с нея наистина да се е случило нещо.
— Но какво? — Бюканън започна да губи търпение. — И какво общо има това с Хуана? Да не би Хуана да се е грижила за охраната й? Да не би двете да се крият някъде? Да не би да са… — той се канеше да каже
Някой почука на вратата. Бюканън рязко се извърна.
— Обслужване по стаите — произнесе мъжки глас от коридора.
Бюканън въздъхна.
— Един момент — той погледна към Холи и сниши глас. — В случай, че това е някой от твоите преследвачи, вземи калъфа на фотоапарата и куфарчето. Скрий се в гардероба.
Холи разтревожено повдигна вежди.
— Мисля, че всичко ще бъде наред. Това е просто предпазна мярка — каза Бюканън. — Ето, да не забравиш шлифера и шапката!
— Преди малко те попитах. Как можеш да живееш по такъв начин?
Бюканън затвори гардероба, отиде до вратата и погледна през шпионката. В коридора, до количката с блюда стоеше мъж с униформата на хотела.
Бюканън вече нямаше пистолет. След като беше пътувал с него от Форт Лодърдейл до Вашингтон, Ню Орлиънс и Сан Антонио, най-накрая се беше видял принуден да го хвърли в една канализационна шахта. Неговите инструктори многократно бяха повтаряли — никога не дръж в себе си оръжие, с което е извършено престъпление. Освен това, тъй като бързаше да се вмести в срока, който сам си беше поставил, беше му се наложило да се върне във Вашингтон със самолет, а не искаше да рискува да бъде задържан с пистолет на летището.
Тъй като не разполагаше с друго оръжие освен собственото си тяло, Бюканън потисна тревогата си и отвори вратата.
— Съжалявам, че толкова се забавих.
— Няма проблем. — Мъжът вкара количката в стаята. След минута тя се превърна в масичка, върху която той подреди блюдата.
Като внимаваше ръцете му да останат свободни, Бюканън подписа сметката и добави петнадесет процента бакшиш.
— Благодаря, господин Дъфи.
— Няма нищо.
Бюканън заключи вратата след сервитьора, после бавно се отпусна и въздъхна облекчено.
Холи излезе от гардероба. Лицето й беше напрегнато.
— Предполагам, че в твоята работа не трябва да имаш доверие на никого.
— Още в началото ме научиха — даден човек или е в отбора, или не.
— И ако не е?
— Няма безобидни зрители.
— Цинично.
— Практично.
— А аз каква съм?
Доста време мина, преди Бюканън да отговори.
— Ти не си зрител.
Бюканън беше поръчал спагети със зеленчуци за двамата. Но сега вместо да се нахрани, той погледна часовника си, видя че е десет часа и отиде до телефона. Преди да замине от Сан Антонио той и Педро Мендес бях избрали един монетен автомат близо до работилницата на Педро. Бюканън беше казал на Педро да чака на телефона в девет часа — десет часа вашингтонско време. Беше невъзможно някой да е открил автомата и да е поставил подслушвателно устройство в него, когато Бюканън се обадеше да разбере дали нещо не се беше случило на Педро и съпругата му след освобождаването на пленниците.
Бяха се разбрали Педро да говори на английски, ако някой го заплашва. За негово облекчение, Мендес отговори на испански.
— Някакви проблеми?
— Мъжете спазиха уговорката — каза Педро. — Не ни сториха нищо, когато ги пуснах.
Бюканън си представи каква смелост е била нужна на Педро и Анита, за да изпълнят тяхната част от уговорката.
— Но не мисля, че са отишли много далеч — продължи Педро. — Предполагам, че са някъде наблизо и ни наблюдават.
— Аз също мисля така — каза Бюканън. — Изобщо не им повярвах, когато обещаха да напуснат града. Не махайте микрофоните от къщата. Дръжте се нормално. Две са нещата, които ви гарантират безопасност — първо, те наистина смятат, че не знаете къде е дъщеря ви, и второ — трябвате им живи и здрави, ако Хуана се опита да се свърже с вас. Ако ви убият, ще унищожат всякаква възможност да я открият. Педро, трябва да ти задам един въпрос. Той може да има някаква връзка с Хуана, но искам добре да помислиш, преди да ми позволиш да го задам. Защото ако отговорът ми помогне да си обясня защо Хуана е изчезнала, ще се изложиш на опасност. Ще разполагаш точно с онази информация, от която се нуждае този, който се опитва да открие Хуана.
В слушалката настъпи мълчание.
— Нямам избор — каза Педро. — Щом става дума за дъщеря ми, щом това може да й помогне, трябва да направя всичко възможно да отговоря на въпроса ти.
Уважението, което Бюканън изпитваше към Педро, още повече нарасна.
— Говори ли ти нещо името Мария Томес? Споменавала ли го е някога Хуана? Има ли Мария Томес нещо общо с…
— Разбира се — отговори Педро. — Певицата. Аз не разбирам нищо от опера, но съм ходил на едно от представленията й. Преди година беше дошла в Сан Антонио да пее в „Хемис Феър“ — Педро имаше пред вид една от главните забележителности на Сан Антонио — палатите на световното изложение през 1968 година, превърнати в комплекс за култура и спорт, свързан с града посредством канал. — Спомням си, защото това беше един от малкото пъти, когато Хуана сподели с нас нещо за работата си. Бяха я наели да осигури охраната на представлението. Всъщност тя ни осигури билети за първия ред. Аз не исках да ходя, но Анита ме накара и останах изненадан, че ми хареса. Не си спомням името на операта. Ставаше дума за някакви студенти, които живееха в един бордей. Мария Томес играеше момиче, което умираше от някаква болест. Думите бяха на италиански, но испанският е доста близък до италианския, така че разбирах почти всичко. Мария Томес пя като ангел. Бях поразен. Но какво общо има с Хуана и това, което й се е случило? Как така една оперна певица, която е идвала тук миналата година…
— Все още не знам. Слушай внимателно, Педро. От време на време ще се обаждам в работилницата да проверявам дали някой не ви тормози. Ще използвам името Бен Кларк. Ще го запомниш ли? Бен Кларк. Ще питам за някакъв форд, който съм оставил за ремонт. Ако ми кажеш, че ремонтът му ще струва много пари, ще разбера, че сте в беда и ще дойда по най-бързия начин да ви помогна.
— Бен Кларк.
— Правилно. Пази се, Педро.
— Джеф Уокър, който и да си ти, благодаря ти.
Точно така, помисли си Бюканън, докато оставяше слушалката. Който и да съм аз.
Когато се обърна, видя че Холи го наблюдава.
— Какво има? Защо ме гледаш така.
— Бен Кларк? Някакъв форд? В тази стая ти си Чарлс Дъфи. На третия етаж — Майк Хамилтън. Спомена нещо за Питър Ланг. Как, по дяволите, не се объркваш?
— Понякога и аз се чудя — за да избегне темата, той седна и започна да се храни. Едва когато погълна първата хапка, си даде сметка колко е гладен. Докато разговаряше по телефона, спагетите бяха изстинали. Нямаше значение. Не можеше да им се насити.
Холи остави вилицата си.
