— Откакто те изписаха от болницата непрестанно си в движение.
Бюканън продължи да се храни, като се опитваше да не обръща внимание на главоболието.
— Не мислиш ли, че е време да намалиш темпото?
— Не мога. Щом приключим с вечерята, ще те изведа от хотела. После трябва да тръгвам.
— Накъде?
— По-добре да не знаеш.
— Нямаш ли ми доверие? След като доказах, че искам да ти помогна? Нали каза, че съм в отбора.
— Тук не става въпрос за доверие. Това, което не знаеш, няма да ти навреди, то няма да навреди и на мен, ако…
— Опитваш се да ми кажеш, че ако бъда подложена на разпит, няма да мога да издам следващия ти ход.
Бюканън преглътна и я погледна изпитателно.
— Хората, които те следят, нямат нищо общо с това, което се е случило с Хуана. Но ако ни видят заедно, ще си помислят, че отново си започнала да работиш по онази статия за тях и ще направят всичко възможно да се защитят.
— Хайде, пак започна — Холи потръпна.
— Какво?
— Отново ме изплаши. Тъкмо бях започнала да се чувствам нормално, и ти ми напомни…
— Нищо никога не е нормално.
— Правилно. Все забравям.
Бюканън слезе с нея по стълбите до площадката на третия етаж. Беше й казал да се качи на асансьора от третия етаж, за да слезе във фоайето. По този начин, ако някой наблюдаваше номерата на етажите над вратата на асансьора във фоайето, щеше да си помисли, че Холи е била цяла вечер в стаята на Майк Хамилтън на третия етаж.
— Ако някой те спре, кажи му да те остави на мира или ще повикаш полицията. Но ако положението стане сериозно, кажи му разновидност на истината. Подготвяш репортаж за изчезването на Мария Томес и се опитваш да разбереш дали има някаква връзка между Томес и Дръмонд. Ако те притиснат да им кажеш кой е Майк Хамилтън, обясни, че той е поверителен източник на информация, който работи за Дръмонд. Кажи им, че се е свързал с теб, като е използвал фалшиво име. Той е недоволен служител. Иска да създаде неприятности на Дръмонд, но не желае да се разбере, че той е причината за тях. До този момент не ти е съобщил нищо, заслужаващо внимание.
Когато стигнаха на стълбищната площадка на третия етаж, Бюканън направи знак на Холи да почака, докато проверяваше дали коридорът е чист. След като надзърна предпазливо през вратата, той се дръпна назад. Загриженият израз на лицето му накара Холи да се намръщи. Той й направи знак да го последва.
— Трябва да побързаме. Пред стаята на Майк Хамилтън има двама мъже.
Преди да напусне стая 512, Бюканън беше събрал багажа си, беше проверил дали е прибрал книгите и папките с данните от проверката на Холи в пътната си чанта и беше попълнил формуляр за напускане на хотела, който беше оставил върху леглото. С кратка бележка беше обяснил, че Майк Хамилтън напуска хотела, но според уговорката всички разходи трябва да бъдат записани по сметката на Чарлс Дъфи.
— Не искам да ме виждат повече хора отколкото е необходимо. Хайде. Да вървим.
Той бързо се спусна с Холи надолу по стълбите към изхода за фоайето.
— Изчакай, докато слязат хора от асансьора. Промъкни, се зад тях. Къде живееш?
Тя му каза.
— Аз ще тръгна една минута след теб. Ще взема такси и ако не ме следят, ще помоля шофьора да мине покрай апартамента ти. Дотогава таксито, което ще вземеш, сигурно ще те е откарало у дома. Отвори някой от прозорците, които гледат към улицата и остави лампата в стаята запалена. Ако видя, че прозорецът е отворен, ще знам, че при теб всичко е наред.
— Такси? Аз дойдох с моята кола.
— Тогава ще се прибереш у дома по-бързо. Вратата на асансьора се отваря. Тръгвай!
Тя докосна бузата му.
— Внимавай!
Бюканън продължи да чувства допира на пръстите й дълго след като тя беше тръгнала.
— Бюканън!
Сигурно се дължеше на преумората.
— Бюканън!
Или пък на разговора с Холи. Въпреки че беше пристигнал във Вашингтон, мислейки за себе си като за Питър Ланг, превъплъщаващ се в ролите на Чарлс Дъфи и Майк Хамилтън, при разговора си с Холи той беше принуден да говори като Бюканън — самоличност, която на всяка цена се опитваше да избягва.
— Бюканън!
Затова, когато чу някакъв мъж да го вика по име, докато се отдалечаваше от хотела по мократа от дъжда и обгърната от мъгла улица, Бюканън почти се обърна инстинктивно, за да види кой го търси.
Това беше грешка, веднага осъзна той, и успя да се спре преди да се обърне докрай, но все пак леко беше извърнал глава и това беше напълно достатъчно за преследвача му.
— Да, ти! Бюканън!
Бюканън продължи да върви без да ускорява крачка и без да показва, че е напрегнат. Пулсът му се ускори, когато ЧУ зад себе си бързи стъпки по мокрия тротоар. По звука му се стори, че човекът е сам, но не посмя да се обърне, за да види дали е прав. Наближаваше десет и половина. Движението беше оредяло, от време на време през капчиците влага във въздуха проблясваха фаровете на някоя случайна кола. Бюканън се беше огледал незабелязано в двете посоки, когато напускаше хотела, нещо съвсем естествено, което му беше дало възможност да провери дали Холи не е била задържана или дали някой отвън не го наблюдава. Тъй като не беше видял признаци за подобно нещо, той беше свърнал от Масачузетс Авеню и беше поел на юг по Двадесет и първа улица.
Сега, с лудо биещо сърце, той осъзна, че Двадесет и първа беше еднопосочна и че колите също се движеха на юг, което означаваше, че се приближаваха към него отзад. Единственият начин да разбере дали някоя от тях не се е устремил към него, беше да погледне през рамо. Но ако направеше това, щеше да засили подозрението на преследвача си. На преследвачите си. Към първите забързани стъпки се бяха присъединили нови.
— Дявол да го вземе, Бюканън! — извика друг глас.
Гласът беше точно зад него, достатъчно близо за нападение.
Лишен от възможност за избор, Бюканън се извърна и видя добре сложен, около двадесет и пет годишен мъж с къса коса, който рязко спря, готов за отбрана. Но мъжът беше закъснял. Бюканън заби дланта на дясната си ръка в гърдите му. Ударът беше силен, но добре премерен, разчетен да отблъсне мъжа, а не да счупи ребрата му.
Мъжът залитна назад. Той издиша шумно, заучена реакция, която трябваше да му помогне да поеме силата на удара. Тази реакция, както и твърдостта на гръдния му кош подсказаха на Бюканън, че мъжът не е цивилен. Той беше военен — с тесни бедра и широки рамене, които придаваха по-голяма сила на горната част на тялото му. Докато мъжът се опитваше да запази равновесие, Бюканън замахна с левия си крак, като го изви така, че пищялът му се стовари върху външната част на лявото бедро на преследвача. В тази част на крака минаваше един особено чувствителен нерв. Ако той бъдеше наранен, жертвата не само изпитваше нетърпима болка, но кракът й оставаше временно парализиран.
Както и очакваше, преди мъжът да успее да се съвземе от удара в гърдите, той изсумтя, сграбчи крака си и рухна като подкосен на земята. Оставаше вторият мъж, който вече тичаше към него ругаейки, бръкнал с ръка под якето си. Бюканън хвърли към него пътната си чанта, което принуди мъжа да отскочи встрани и да вдигне ръка, за да я отбие. Преди мъжът да успее да се опомни и да извади пистолета, за който беше посегнал, Бюканън го приближи, и като стовари дланта си в основата на носа му, почувства как хрущялът поддаде. Погледът на мъжа щеше да се замъгли. Болката щеше да бъде нетърпима. Това даде на Бюканън
