собствената му кръв, кръвта от раната в хълбока, която отново се беше отворила.
— Холи!
— До теб съм.
Той се извърна. Тя сякаш се беше появила от нищото. По лицето й беше изписан страх.
— Легни — каза тя.
— Не. Не мога. Помогни ми. Това няма да приключи — той с мъка преглътна, устата му беше пресъхнала, — докато не намерим Дръмонд и Делгадо.
Някъде отпред, сред дима, пищяха хора. Замаян, Бюканън преметна ръка през рамото на Холи и неуверено закрачи напред с готов за стрелба автомат. Навлязоха в дима. Известно време не можеха да виждат нищо. После изведнъж се озоваха в някакъв друг свят. Игрището беше останало зад тях. Сякаш зад гърба им бяха останали стотици години. Пред очите им се извисяваше грозната, подобна на пирамида сондажна кула на мястото, където някога се беше издигала пирамида от камък, храм, свещено място, събирало в себе си енергията на вселената.
Наоколо цареше тревожна тишина, нарушавана само от пращенето на пламъците. Земята беше осеяна с трупове на работници.
— Боже мой! — промълви Холи.
Внезапно до слуха на Бюканън достигна металически вой. Рев на двигател. Хеликоптерът, досети се Бюканън. Дръмонд и Делгадо се бяха добрали до него. Присвил от болка очи, той се опита да погледне нагоре, над пламъците, които се извиваха над дърветата пред тях. Ето там. Бюканън видя синия хеликоптер, който беше започнал да се издига във въздуха. Но нещо не беше наред. Той се клатеше. Нещо му пречеше да набере височина. Бюканън примигна, за да проясни замъглените си очи и видя грозд от хора, увиснали на шейната за кацане, които отчаяно се опитваха да се измъкнат. Някой в претъпкания хеликоптер беше отворил вратата и риташе мъжете, като се стремеше да ги събори от подпорите. Като се клатеше, хеликоптерът се опитваше да набере височина. И се заби в горящите дървета. След миг сред пламъците прогърмя оглушителна експлозия и във всички посоки се разлетяха тела и отломъци. Взривът отекна над площадката и заглъхна в джунглата.
Ударната вълна отхвърли ужасените Бюканън и Холи назад. Над тях се стелеше дим. Като кашляха и бършеха пепел и сажди от лицата си, те започнаха да оглеждат останките. Огромно въртящо се парче от хеликоптера беше уцелило стоманената пирамида. Едната от подпорните греди беше скъсана. Сондажната кула бавно започна да се накланя и се сгромоляса сред скърцане на метал. Строителните машини потънаха под смачканите железа. Само останките на някога величествените паметници, руини на руините, които Дръмонд беше позволил да останат, стояха непокътнати.
— Помощ! — простена някакъв мъж.
Бюканън се огледа и закуцука през дима натам, откъдето беше долетял гласът.
— Тук. О, Господи, моля ви, помогнете ми!
Бюканън позна гласа преди да види човека. Делгадо. Той лежеше по гръб, а от гърдите му стърчеше копие. Лицето му беше посивяло.
— Помощ! — той немощно посочи към копието. — Не мога да се движа. Извади го.
— Да го извадя? Сигурен ли си?
— Да.
— Щом искаш — каза Бюканън. Като знаеше какво ще последва, той хвана копието и го издърпа.
Делгадо изпищя. Писъкът му изведнъж се превърна в клокочене, когато копието излезе от гърдите му и той получи вътрешен кръвоизлив. От устата му бликна кръв.
— За това, което си направил с Мария Томес — каза Бюканън — заслужаваш много по-мъчителна смърт.
Холи се беше вкопчила в него. Слънцето залязваше. Лъчите му бяха обагрили в кървавочервено обгърнатата в дим строителна площадка. Наоколо не се виждаше никой.
— Мили Боже! — възкликна Холи. — Нима всички загинаха? Всички?
— Маите. Не ги виждам — каза Бюканън. — Къде са?
Шум от падащо дърво разруши илюзията. Бюканън погледна надясно. И настръхна, като видя още един оцелял — от димящите, килнати на една страна останки на дървената барака, която служеше за канцелария на лагера, със залитане се измъкна Алистър Дръмонд. Най-сетне възрастта беше започнала да му личи. Той изглеждаше дори по-стар от годините си. Прегърбен, сбръчкан, с измършавели бузи и хлътнали очи, той се стори на Бюканън най-възрастният мъж, когото някога беше виждал.
Като забеляза Бюканън, старецът потръпна, а после закуцука, като се опитваше да се измъкне. Изтощен, Бюканън закуцука след него. На няколко пъти Дръмонд падна. Бюканън също. Но изпълнен с непреклонна решимост, той продължаваше напред, покрай покритите с йероглифи каменни блокове, които се извисяваха до купчините от изкривени подпорни греди.
Дръмонд се сепна и потрепери от нещо, което се намираше пред него. Той се обърна и направи жалък опит да застане гордо изправен. Като се олюляваше, Бюканън го настигна.
— Мислех, че си загинал в хеликоптера — каза Бюканън.
— Не ме пуснаха да се кача — побелялата коса на Дръмонд беше опърлена от пламъците, а кожата на главата му обгорена. Беше почти оплешивял. — Можеш ли да повярваш? — гласът му потрепери. — Толкова много им се искаше да избягат, че не ме пуснаха.
— Кажи ми — попита Бюканън, — какво те накара да си помислиш, че можеш да се измъкнеш безнаказано след всичко това?
— Да си помисля? Аз знам. На моята възраст, с моята власт, кой би могъл да ме накаже? Не забравяй, аз съм много богат.
— Ти си един негодник!
Бюканън се пресегна и го бутна с показалеца на дясната си ръка. Лекият натиск беше достатъчен старецът да загуби равновесие. Той размаха дългите си мършави ръце. Залитна. Изпищя. И падна. Това, което го беше накарало да спре, се оказа дълбок, широк ров, над който древните маи бяха построили каменната си пирамида, за да скрият и държат в подчинение бога на мрака, бога на черната вода, бога, който се просмуква от земята. Стоманената пирамида, която хората на Дръмонд бяха издигнали на нейно място, се беше срутила в рова, а на дъното му се плискаше гъст нефт, от чиято миризма започна да му се повдига.
Дръмонд падна вътре и нефтът го погълна.
— Той толкова много искаше този нефт. Е, сега е негов — каза Бюканън.
Пред очите му причерня и той се свлече на земята.
Над него се рееше лицето на Холи с размазани очертания.
Вождът на маите, който се беше изправил срещу него на игрището, сякаш също се рееше до нея. Пъстрите пера на главата му блестяха в кървавочервените лъчи на залязващото слънце. Появиха се още воини, стиснали в ръце копия и мачете, от които капеше кръв. Холи сякаш не осъзнаваше опасността.
Бюканън се опита да вдигне ръка, за да посочи към тях и да я предупреди, но не успя да я помръдне. Опита се да отвори уста и да й каже, но устните отказаха да му се подчинят. Думите бяха заседнали в гърлото му. Чувстваше се така, сякаш земята под него се въртеше и го завличаше в някакъв водовъртеж.
Вождът на маите се наведе и очертанията на широкото му, кръгло лице още повече се размазаха. Унесен, Бюканън усети как го вдигат и го поставят на носилка. Имаше чувството, че се носи във въздуха. Въпреки че клепачите му бяха затворени, той виждаше образи. Огромна пирамида. Статуи на гигантски змийски глави. Йероглифи. Величествени дворци и храмове.
После пред него се извиси джунглата и го понесоха през някаква просека сред дърветата и храстите, просека, която сякаш нямаше край. Мъжете, които го носеха, вървяха по широка пътека от сиви камъни, която се издигаше над земята. Струваше му се, че навсякъде, с изключение на пътеката, гъмжи от змии.
Настъпи нощ и мракът ги обгърна. Въпреки това те продължаваха да вървят. Холи не се отделяше от носилката, а вождът на маите крачеше отпред, като се ориентираше на лунната светлина.
Така е било преди хиляди години, помисли си Бюканън.
